Българската История

Just another WordPress.com weblog

Създаване на Българската Държава

Създаването на Българската държава в края на VII век е едно от забележителните събития на Ранното средновековие. Възникването й е резултат от сложните социално-икономически, демографски и политически процеси, протичащи на територията на Евразия през епохата на “Великото преселение на народите” (IV – VII в.). Образуването на Българската държава е част от общия процес на създаване и утвърждаване на “варварските” средновековни европейски държави. Този процес е най-същностното проявление на прехода от Античност към Средновековие. Важна роля в него играе Византия, която унаследява римската държавна традиция и се превръща в модел, който варварските народи след заселването си на териториите на някогашната Римска империя започват постепенно да възприемат и усвояват при изграждането на своите държави.
Така по волята на историческия случай на Балканския полуостров се срещат прабългарската номадска култура и земеделската култура на славяните. Конкретната обстановка в Европейския югоизток в края на VII в. е основната причина за създаването на политическа организация от прабългари и славяни. За разлика обаче от редица други варварски обединения, България оцелява и заема достойно място в историята на Средновековна Европа.

 Основните исторически извори за дадената тема са съчиненията на готския историк Йорданес, на византийските хронисти Прокопий Кесарийски, Йоан Ефески, Менандър, Михаил Сирийски, на западния летописец Зигеберт. Важни сведения се съдържат в “Стратегикона” на Псевдомаврикий, в агиографския сборник “Чудесата на Св. Димитър Солунски”, в енциклопедичния речник Свидас. Особено значими извори са написаните през VIII в. “Хронография” на Теофан Изповедник и “История” на патриарх Никофор.

 Проблемите, свързани с образуването на Българската държава, са обект на особен интерес от страна на историците. Основни са трудовете на проф. Марин Дринов (“Поглед върху произхождението на българите и началото на българската история”), проф. Васил Златарски (“История на Българската държава през Средните векове”), проф. Петър Мутафчиев (“История на българския народ” и “Книга за българите”), както и тези на проф. Петър Добрев, акад. Иван Дуйчев, акад. Димитър Ангелов, проф. Васил Гюзелев, проф. Георги Бакалов, проф. Йордан Андреев и др. Сред изследванията на чуждите автори особено ценни са трудовете на английския историк Стивън Рънсиман (“История на Първото Българско царство”) и на проф. Константин Иречек (“История на българите”).

 Бурни промени на политическата карта на Европа, свързани с Великото преселение на народите, съпътстват прехода от Античност към Средновековие. В неговото навечерие светът – това е Римската империя. През 313 г. император Константин I Велики (274-337) издава т. нар. Милански едикт, с който провъзгласява християнската вяра за равноправна на останалите религии и тя става официална за Римската империя. Създава се стройна римска църковна организация, строят се множество черкви.

 Друг важен процес, който протича през IV век в Римската империя, е постепенното закрепостяване на селското население, т. е. утвърждаването на колоната. То е следствие от проведените от императорите Диоклетиан и Константин реформи в данъчната сфера, финансите и армията и подготвя прехода от Античност към Средновековие.

 През 330 г. император Константин I Велики премества столицата на Империята в пристанището на Босфора Бизантион. Градът е разположен върху територията на важен кръстопът и е практически непревземаем без атака едновременно по суша и по море.

 През 395 г. императорите Аркадий и Хонорий поделят земите на Римската империя. Център на Западната Римска империя става старата столица Рим, а на Източната – Константинопол. През 476 г. вождът на варварските наемници Одоакър сваля император Ромул Августул и така Западната Римска империя престава да съществува. Наследник и продължител на Рим става Източната Римска империя – Византия, която става носител на античните традиции в епохата на Средновековието. Византия е теократична монархия, чието управление се крепи на римското право и християнската религия. Властта на василевса му е дадена от бога; негова задача е да направи света християнски.

 Основен външнополитически проблем на Източната Римска империя през първите няколко века от създаването й са многобройните варварски нашествия в териториите й. Те се обуславят от Великото преселение на народите, навлязло в своята активна фаза през V в. и продължило до VII в. От север на юг бавно изтласкват Империята земеделските народи германци и славяни, а от изток на запад масово нахлуват номадски хунски народи.

 Българската държава най-вероятно се образува на конфедеративен принцип между славяните и прабългарите. За правилното разбиране на двуетническия модел на Българската държава е необходимо разглеждането на историческата съдба на двата етноса преди да се слеят в един.

 За определяне на произхода и прародината на славяните историческата наука използва данни главно от езикознанието и археологията. Една от най-старите славянски култури е Лужицката с характерната за нея Култура на шнуровата керамика или Култура на полетата с погребални урни. Тя е датирана от началото на I хилядолетие пр. Хр. и е заключена в земите между реките Висла и Буг, Балтийско море и Карпатите. Други известни славянски култури са Чернолеската, Милорадската, Липицката, Пшеворската, Зарубинецката, Черняховската и др.

 Прародината на славяните е централната част на Северна Европа – днешните територии на Полша и Белорусия. Те са част от индоевропейската етническа и езикова общност.
Предполага се, че още споменатите от Херодот през V в. пр. Хр. племена неври, будини и скити-земеделци, населяващи горните течения на реките Днестър и Буг, са славянски.

 Римският автор Плиний Стари в книгата си “Естествена история” от I в. споменава за славяните под името “венети”, разпростиращи се на изток от р. Висла, а Тацит пише в “Германия” от I век, че венетите били близки до германците и “бродели за разбойничество”.

 Александрийският географ Птолемей (II в.) назовава източния бряг на Балтийско море Венетски залив, а Певтингеровите таблици (IV в.) наричат самото Балтийско море Венетско.

 В периода IV – V в. протича процес на разселване на голямата славянска общност. Факторите, обуславящи това разселването на славянските племена, са и вътрешнообщностни, и външни. Нарастването на тяхната численост предполага необходимост от търсене на нови земи за поселване, което е нужно и поради подсечното земеделие, което използват славяните. Друг фактор е нуждата на зараждащата се аристокрация от плячка, която тласка племената към нападения в непознати земи. Много важен е и външният фактор – през IV – V в. славяните са подложени на ударите на готи, хуни, вандали, което допринася за тяхното раздвижване. Особено важно се оказва разбиването на готите от хуните през втората половина на IV в., което ги принуждава да навлезат в земите на славяните и да ги изместят от тях.

 Основен извор, засвидетелстващ разселването на славяните от IV в. е готският историк Йорданес (VI в.), който споменава за три основни славянски клона: венети – западни славяни, анти – източни и славини – южни.

 Венетите заемат земите, заключени между реките Елба и Висла, Балтийско море и Карпатите, а антите – териториите между реките Днестър и Западна Двина и горното течение на р. Днепър.

 В началото на V в. славините са включени в заемащия огромни територии Хунски хаганат. Неговото разпадане, което започва след смъртта на хунския владетел Атила през 453 г., бележи началото на разселването на славините в южна посока. Така през втората половина на V в. славините се заселват в почти обезлюдените римски провинции Панония и Дакия. Дакийските славини поставят началото на българската група славяни. Част от антите също се заселват в земите на Долния Дунав.

 Плодородните и богати земи на Византия привличат като магнит славяните, населяващи Панония и Дакия и именно от тези територии в края на V в. започват първите нападения на славяните срещу Византия.

 Подобно на останалите народи от индоевропейската общност, славяните са носители на земеделския тип култура. Основа на тяхното стопанство е споменатото вече подсечно земеделие. Наред с него, славяните се прехранват с лов, риболов и скотовъдство.

 Сред занаятите добре развити са ковачеството, дърводелството, грънчарството, тъкачеството и др. Важен оръжеен занаят е направата на лодки-еднодръвки.
Основен тип жилище е землянката или полуземлянката. Славянските селища се разполагат край водни басейни и естествено защитени места. Повечето от тях са неукрепени.

 Основна социална единица в общественополитическия строй на славяните е родовата община, оглавявана от старейшина. Общината упражнява колективна собственост върху пасбищата, горите, реките и т.н. Отделните общини са обединени в племена, начело на които стоят князе. Князът е с ограничени права, а важно място в обществения живот на славяните заемат колективните органи на управление – общото събрание на всички годни да носят оръжие мъже (вечето) и съветът на старейшините. В условията на война властта на князете нараства. Прокопий Кесарийски отбелязва, че от дълбока древност славяните живеят в “демокрация”. Псевдомаврикий обаче използва определението “анархия”.

 За този ранен период от славянската история в изворите липсват сведения за съществуването на специализирани военни дружини, напълно отделени от народа. Известно е, че тяхното обособяване е един от сигурните белези на стегнатата военна организация. От гледна точка на политическото си устройство славянското общество представлява конгломерат от по-големи и по-малки племенни единици, които през периода IV – VII в. все още не се обединяват от единна върховна власт, а са разпокъсани в политическо отношение.

 Религията на славяните има политеистичен характер. Прокопий Кесарийски споменава, че върховният бог на славяните е Перун – “единствен господар на всичко”. Други богове са Волос – бог на стадата, богатството и домашното огнище, Сварог – бог на огъня и занаятите, Дажбог – на плодородието, Лада – на красотата и др. Почитани са и природни сили и стихии, реки, дървета, камъни, както и свръхестествени същества като самодиви, вили, русалки и др. Силно развита при славяните е вярата им в задгробния живот.

 Периодът от края на V век до включването на част от славянските племена в създаването на Българската държава е широко засвидетелстван в историческите извори.
Още “Диалозите” на Псевдомаврикий от V в. сочат славяните като народ, който живее “при река Дунав”.

 В началото на VI в. славянските нападения на териториите на Византия стават изключително интензивни. Това принуждава император Анастасий (491-518) да построи през 512 г. “стена на страха” (Прокопий Кесарийски), пазеща Константинопол от “мизи, българи и скити”, по думите на византийският историк от ХII в. Йоан Зонарас.

нагоре Набезите на анти и славини се осъществяват по посока на Илирик, Тракия и Гърция. Император Юстиниян I (527-565) се принуждава да вземе сериозни мерки за защита. Те се изразяват в усилено крепостно строителство, в привличане на славяни във византийската войска, в разпалване на раздори между славянските племена. Така в периода 531-533 г. опазването на северната граница на Империята се поверява на славянина Хилвудий, който успява частично да спре славянските нападения, но след смъртта му те се подновяват с нова сила. В “Стратегикона” Псевдомаврикий съобщава и за конфликт между анти и славини след като през 540 г. антите стават федерати на Империята. С особено голяма мащабност и продължителност се открояват славянските походи от 549-550 г. Основната причина за успеха на тези походи е ангажираността на Византия с войни срещу перси, готи, вандали и др. Данните показват, че през този първи период на славянските нашествия целта е плячка, но не и заселване на юг от р. Дунав.

 През зимата на 550-551 г. славянските дружини за пръв път презимуват на юг от р. Дунав. Това събитие коренно променя характера на славянските нападения. Налице е вече стремеж към трайно усядане в пределите на Империята.
Славянските нашествия стихват временно през периода 558-582 г., когато славини и анти защитават земите си от нападенията на аварите, които през 60-те години на VI в. се превръщат във важен политически фактор на Балканите. Този номадски народ в движението си на запад покорява редица племена, установява се трайно в земите по Средния Дунав и създава своя държава – Аварския хаганат. Под властта му падат и живеещите там славински племена. Макар че аварският хаган прави опит през 80-те години на VI в. да покори славините и антите, обитаващи територията на Дакия, те успяват да запазят независимостта си, а славините дори и подновяват нашествията си към имперските територии. Предполага се, че в края на VI в. антите окончателно се оттеглят от Долнодунавските земи, поради недостатъчната защитеност на териториите им от аварските набези.

 Ценни сведения за заселването на славините на Балканския полуостров се съдържат в редица извори, сред които основно значение имат съчиненията на Менандър, Теофилакт Симоката, Йоан Ефески, Михаил Сирийски, Изодор Севилски, Йоан Бикларски и др. Според данните на посочените извори началните славински заселвания се извършват в Пелопонес и областта около Солун още през 80-те години на VI в. Този втори по големина град в Империята се превръща в “остров сред славянско море”. Съвместно с аварите или самостоятелно славините организират пет обсади на Солун, първата от които през 584 г., а петата – през периода 645-647 г. Всички те са описани подробно в агиографския сборник “Чудесата на Св. Димитър Солунски”. През 626 г. славяни участват и в обсадата на Константинопол, заедно с авари, българи и перси.

 В началото на VII век Византия се принуждава да изостави защитата на своята северна граница поради войните, които води срещу персите, аварите и българите. Това е основната причина за успешната славянска инвазия на юг от река Дунав, въпреки че славянската мощ и многобройност също са фактори, който не бива да се пренебрегват.

 През 627 г. император Ираклий ликвидира персите. Наследникът му – Констанс II – организира поход срещу славяните в Южна Македония и Беломорието и преселва голям брой славянски пленници в Мала Азия. Притиснат от арабите, той не успява да продължи деколонизацията на балканските провинции.

 Огромната славянска вълна залива окончателно Империята по времето на император Ираклий (610-641) и при неговите приемници. В зависимост от посоките на тяхното разселване и тяхната по-нататъшна роля в политическия живот на Балканите те се обособяват в две основни групи – българска и сърбохърватска.

 Славините от българската група се установяват в областите Мизия, Тракия, Македония, Родопската област, Епир, Тесалия, Коринт, Пелопонес, като стигат дори до беломорските и адриатически острови, а тези от сърбо-хърватската – в северозападната част на Балканския полуостров. Местното население постепенно бива асимилирано; запазват се само каракачаните и власите.

 Нашествията на южните славяни срещу Византия и тяхното трайно заселване на Балканите има важни исторически последици за създаването и утвърждаването както на българската, така и на останалите ранносредновековни балкански държави в периода от края на VII – ХII в. Славянизирането на балканските земи на Империята е най-съществената промяна, която настъпва в нейната етническа характеристика през VII в. Разселването на южните славяни в различни райони на Балканите има за последица значителното увеличаване на тяхната етническа територия в Европейския югоизток.

 В хода на интензивните военни отношения с Византия и Аварския хаганат в края на VI – VII в. се извършват промени във военната и политическата организация на южните славяни. Славянската войска подобрява своята структура, организация и снаряжение, властта на княза се засилва.

 Променя се и социалният живот на южните славяни. Постепенно старата патриархална родова община се разпада и се появява териториалната община, в която се засилва ролята на княжеските фамилии в социално-политическия живот. Военната обстановка в края на VI – VII в. дава начален тласък и на процеса на имущественото разслоение в славянското общество.

 В културен план славините разрушават значителна част от постиженията на римо-византийската цивилизация на Балканите, особено през първия етап на нашествията си. Църковната организация по тези земи е разстроена. Робовладелските отношения постепенно биват унищожени.

 По време на разселването на южните славяни на Балканите започва тяхното консолидиране в племенни обединения – т. нар. “Славинии”. При определени обстоятелства, свързани най-често с византийската заплаха, те се обединяват в крупни военно-териториални съюзи. След преодоляване на заплахата обаче се разпадат и всяка Славиния продължава да води относително самостоятелен живот.

 Едно от първите военно-племенни обединения е съюза начело с вождовете Мезамир и Добрита, образуван във връзка със защитата на дакийските славини от аварите. Изворите споменават и за т. нар. Дакийски съюз на княз Хадзон, както и за обединение, начело с княз Пребънд. Теофан Изповедник говори за съюз между “седемте славянски рода” и северите в Подунавието.

 С появата на Славиниите и на крупните военно-териториални съюзи през VII в. само се набелязват началните тенденции на политическа консолидация сред южните славяни. Но този процес се забавя не само по причини от вътрешен характер, но и поради постоянния политически и военен натиск на Византия. Различният статут, който имат славянските племена в отношенията си с Империята също забавя развитието на държавността сред тях. Част от тях дълго време остават в неопределени отношения с Византия, някои стават нейни федерати, а други – нейно данъкоплатно население. Политическото обединение на славяните от българската група в сравнение с това на сърбохърватската започва да протича с по-бързи темпове след създаването на Българската държава от Аспаруховите българи в края на VII в. Славините от Мизия се включват в процеса на нейното основаване, а за групите от Тракия и Македония тя става притегателен център в хода на своето начално развитие и укрепване през VIII – IХ в.

Ролята и мястото на прабългарите като създатели на първата средновековна държава в Източна Европа се определят от характерните особености на държавнообразувателния процес, които се зараждат, развиват и утвърждават в хода на тяхната ранна история.

About these ads

юли 22, 2007 - Posted by | Историята

4 коментара »

  1. Добра Статия

    Коментар от Mr.Bahar | юли 22, 2007 | Отговор

  2. dda

    Коментар от ivan | декември 11, 2008 | Отговор

  3. koga e godinata na kraq

    Коментар от fani ivailova_riki h2o | март 3, 2009 | Отговор

  4. koga e godinata na kraq

    Коментар от fani ivailova_riki h2o | март 3, 2009 | Отговор


Вашият коментар

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

%d bloggers like this: