Българската История

Just another WordPress.com weblog

Хан Тервел

Годината на раждането му е неизвестна. Според изричното указание на Именника Тервел бил от рода Дуло. На това основание се приема за син на Аспарух и негов непосредствен приемник. Той се възкачил на престола през 701 г.
Първите сведения за Тервел са едва от 704 г. във връзка със съдбата на низвергнатия византийски император Юстиниан II. Прозвището Ринотмет (безносия) било прикачено към името на Юстиниан II след 695 г., когато бил свален от престола и носът му бил отрязан по заповед на новия император. След близо 10-годишно изгнание в Херсон (на Кримския полуостров) Юстиниан сполучил да избяга и пристигнал с кораб при устието на Дунав. Оттам изпратил някой си Стефан до „Тервел, господаря на България“ – екс-императорът искал помощна „да завладее царството на прадедите си“, като в замяна обещавал на Тервел приятелството си, преголеми дарове и единствената си дъщеря за негова жена. Без колебание Тервел взел страната на сваления император разменени били клетвени обещания и Юстиниан II пристигнал в България, посрещнат с „голяма почит“. Надписите около Мадарския конник свидетелствуват, че Юстиниан II се помъчил да привлече в акцията и „чичовците“ на Тервел – т. е. Куберовите прабългари от Македония. Преговорите с тях се провалили, тъй като македонските прабългари „не повярвали на носо-отрязания император“.
През пролетта на 705 г. с голяма войска от прабългари и славяни ( според някои източници тя наброявала 15000 човека) Тервел се отправил към Константинопол и се установил на стан пред т. нар. Харсийска врата, от която се излизало на Одринския път. Цели три дни Юстиниан II водел преговори със столичните жители, но в замяна на обещанията си получавал оскърбления и подигравки. На четвъртия ден той успял да проникне в Константинопол (през водопровода), превзел града и наложил на противниците си жестоки наказания. Войските на хан Тервел продължили да стануват пред столичните стени, за да напомнят на Юстиниан II за задълженията, поети пред българския владетел. Щастливият победител не закъснял да се отблагодари за оказаната му помощ – той се отнесъл „извънредно любезно с владетеля на българите“. Тервел бил приет тържествено в императорския дворец, където бил увенчан с кесарска корона, а раменете му били покрити с императорска хламида. След това двамата владетели седнали на специално изработени за целта тронове, от които приели парада на възторжените си войски.
Съвременните историци твърдят, че с това не се изчерпили задълженията, които навремето Юстиниан II поел към Тервел, но те се задоволяват да отбележат, че българският владетел получил „много дарове“. Повече подробности дава един византийски сборник от Х век (Свидас): „При император Юстиниан Тервел, предводителят на българите, бил на върха на благополучието. И самият Юстиниан, и Константин, синът на Ираклий, били негови данъкоплатци. Той поставял обърнат щита си, който носел във време на война, и своя камшик, с който управлявал коня си, и слагал пари, докато покрие единия и другия. Простирал копието си на земята и от единия до другия му край, а също и на голяма височина, натрупвал копринени дрехи. Като напълвал кесии със златни и сребърни монети, раздавал ги на войниците, пръскайки с дясната си ръка злато, а с лявата сребро.“
Сведенията около тържествата по повод „кесарското венчаване“ на Тервел приключват с кратката бележка на анонимен византийски автор от XIV век, който описва една прочута базилика в Константинопол: тя се намирала близо до църквата „Света София“, била украсена със статуи и се наричала златна, тъй като покривът й бил позлатен. Но забележителностите й не свършвали дотук – дори през XIV век се помнело, че „от тази базилика Тервел говорил на народа“. Съобщението е много лаконично, но дава да се разбере, че тържествата около повторното коронясване на Юстиниан II и обличането на Тервел с кесарска власт били съпроводени от речи, както препоръчвал византийският дворцов церемониал. Можем да гадаем за смисъла на речта, произнесена от Тервел, но в нея вероятно са прозвучали уверения за мир и приятелство и благодарност към императора за проявената щедрост. Списъкът на придобивките от кампанията през 705 г. приключва с териториалното разширение на юг от Стара планина – Тервел получил областта Загоре, т. с. земите между Сливен, Ямбол и Черно море.
Първата териториална придобивка, която хан Тервел получил на юг от Стара планина, била от изключително важно стопанско значение, тъй като откривала възможност на българите към излаз на черноморските пристанища. Областта заемала и важно стратегическо местоположение. През нея минавали най-късите и удобни пътища, свързващи Константинопол и Плиска. Отстъпвайки тази територия, Византия губела в значителна степен възможността да организира бързи и внезапни походи към сърцето на българската държава. Император Юстиниан II почел българския хан и с високата византийска титла „кесар“, която по това време била втора по значение след императорската. Този акт бил според обичайната практика на византийската дипломация да раздава почетни титли на чужди владетели, за да ги спечели за съюзници. В конкретния случай на българския хан се признавало законното право да владее получената територия.
Минали три години и мирът между България и Византия бил нарушен. Остават неизвестни причините, които накарали Юстиниан II да започне война срещу Тервел – може би императорът сметнал, че е дошло времето да отнеме от българина със сила онова, което според него Тервел получил в резултат на щастливи обстоятелства. През 708 г. конните отряди преминали в Тракия, а византийският флот дебаркирал при Анхиало (Поморие). Юстиниан II бил сигурен в успеха – даже не взел мерки за укрепяването на лагера, а армията му се разположила на стан в полето пред Анхиало. Скритите сред близките планински вериги български войски видели, че императорската армия се пръснала да събира фураж, а от императорската шатра идвали една след друга все „по-глупави разпоредби“. Без да се колебае, Тервел нападнал неочаквано – българите „се нахвърлили като зверове и унищожили ромейското стадо, като взели много пленници, коне и оръжие освен убитите“. С малцина от оцелелите императорът побягнал в крепостта. Българите „дебнали останалия в Анхиало Юстиниан II три дни“.

Осъзнал безизходността на_положението си, Юстиниан II „пръв прерязал „жилите на коня си и заповядал на останалите да направят същото, качил се през нощта на корабите, отплавал тайно и пристигнал в столицата със срам“. За да признае поражението, императорът заповядал „да се поставят трофеи на стените“ на Анхиало. Какви били тези „трофеи“ е неизвестно, но няма съмнение, че са изглеждали като знаме на пълния неуспех, един вид признание за катастрофата, и по чудесен начин украсили триумфа на хан Тервел.
През 711 г. Юстиниан II изпаднал отново в критично положение – армията му се разбунтувала й обявила за император военачалника Филипик Вардан. Юстиниан II и този път се обърнал за помощ към Тервел, като го „склонил да му помогне“. Изглежда, че българският владетел престанал да вярва в щастливата звезда на Юстиниан П, тъй като му изпратил войска, която наброявала само 3000 души. С този отряд Юстиниан II преминал в Мала Азия (в областта Витиния), но скоро събитията взели драматична насока – Филипик Вардан влязъл в столицата и бил признат за император. Военачалникът му Илия привлякъл на своя страна приближените на Юстиниан II, а на българите обещал да осигури свободен достъп на север.
Юстиниан II бил обезглавен, а българският отряд се завърнал безпрепятствено в родината.
Междувременно събитията в Константинопол набирали скорост – за две години там се сменили трима императори. Кан Тервел се възползувал от това и през 712 г. тежковъоръжена българска войска проникнала дълбоко във византийска територия. Българите се появили на самия Босфор за ужас на столичното население, което било излязло по тези места на разходка и развлечение: „богатите сватби и пищните угощения“ били прекъснати, а българите взели голяма плячка от сребърни съдове. След това те стигнали и до самите „Златни врати“ на Константинопол, оплячкосали цяла Тракия и се завърнали победоносно на север.
Неустойчивостта на Византия и безнаказаността, с която хан Тервел се разпореждал в империята, принудили византийския император Теодосий III (715-717) да започне преговори за мир. Договорът бил сключен през 716 г. и имал четири клаузи:
1) Границата между двете държави трябвало да минава по
т. нар. Милеони в Тракия;
2) България трябвало да получава ежегодно златоткани дрехи и червени кожи на стойност 30 литри злато;
3) Двете държави трябвало взаимно да си предават политическите бегълци;
4) Стоките, които преминавали през границата, трябвало да са снабдени с пломби и печати, в противен случай се конфискували.
Няма съмнение, че договорът от 716 г. представлявал за Тервел една голяма победа – с него Византия не само признала старите му териториални придобивки (областта Загоре), но му отстъпила и нови територии: границата преминавала някъде при Странджа. От не по-малко значение бил годишният данък от пурпурни одежди и червени кожи, които се изчислявали на 30 литри злато, т. е. на стойността на около 22 000 златни номизми. Червеният цвят бил запазеният цвят за византийския император и неговото семейство. Към него най-пламенно се домогвали съседните владетели, които високо ценели пурпурните одежди. Технологията на производството им представлявала държавен монопол и била пазена в дълбока тайна. За Византия те представлявали „най-твърдата валута“, с която купувала приятели и съюзници. По силата на договора от 716 г. Тервел получавал всяка година голямо количество златоткани материи и червени кожи, т. е. не само гардеробът му, но и престижът му се изравнявал с този на византийския император. Теодосий III държал най-вече за изпълнението на третата точка от договора, която предвиждала предаването на политическите бегълци; той имал предвид горчивия опит на предшествениците си, тъй като на два пъти съдбата на византийския престол била в ръцете на хан Тервел.
Последната точка от договора уреждала търговските взаимоотношения – след дълго прекъсване търговският обмен между Изтока и Запада бил възстановен и хан Тервел поел задължението да осигури транзита на стоките между двата континента. С тези клаузи не се изчерпвали задълженията, поети от страна на хан Тервел и Теодосий III – вероятно е имало и други (премълчани от византийските историци), които предвиждали взаимопомощ в случай на опасност. Това станало и причина войските на хан Тервел да се появят отново в околностите на Константинопол, обсаден от арабите през август 717 г.
Участие на българите в арабско-византийския конфликт от 717 – 718 г.
През 717 г., осланяйки се на договора с България, империята се обърнала за помощ към хан Тервел. По това време Константинопол преживявал критични моменти. Градът бил здраво обсаден по море и суша от арабите, които вече предвкусвали огромната плячка, която ги очаква. Император Лъв III постигнал споразумение с българския хан, който обещал да се притече на помощ, като нападне арабите в гръб. Това решение на хан Тервел показва, че той не гледал на Византия като на свой изконен враг, а отношенията му към нея били преди всичко продиктувани от прагматична преценка на съществуващите обстоятелства. Ханът разумно преценил, че в момента арабите представляват по-голяма потенциална заплаха за неговата страна.
Стълкновението между българи и араби пред стените на Константинопол е намерило отражение в значителен брой византийски, западни и източни извори. Макар и да се различават в детайли, всички са единодушни, че през 718 г. арабите претърпели нечувано дотогава поражение от българите. Още в началото на обсадата българите се явили в тила на противника и голяма част от вражеската войска била унищожена. Опасността за арабите била толкова голяма, че се наложило сухопътната им армия да обгради лагера си с два окопа – единият срещу Константинопол, а другият срещу българите. В тази война арабите проявили изключителна упоритост въпреки неблагоприятните климатични условия – зимата била незапомнена, цели 100 дни земята била покрита със сняг. През лятото на 718 г. арабите дали решително сражение българите, но претърпели поражение. Според летописеца Теофан в конфликта загинали 22 000 араби, а Зигеберт говори за 30 000 жертви. Константинопол бил спасен, а името на България се разнесло по всички краища на тогавашния свят. Основателно се приема, че победата на хан Тервел, както по-късно и победата на франкския крал Карл Мартел над арабите при Поатие (дн. Франция) са двете събития, които не позволили на арабите да проникнат дълбоко във вътрешността на Европа.
През 717-718 г. хан Тервел изпълнил задълженията си, произтичащи от договора му с Византия. Но заедно с победите нараствало и самочувствието му, което за трети път го довело пред стените на Константинопол – пак по повод междуособиците във Византия. Сваленият византийски император Анастасий II привлякъл на своя страна част от аристокрацията и организирал заговор за свалянето на император Лъв III Исавър. Привържениците на Анастасий II го посъветвали да потърси помощта на българския хан Тервел – изборът бил продиктуван най-вече от мощта на българския владетел и авторитета му на човек, способен да доведе до успешен край всяко начинание. Тервел не се поколебал нито за момент: той приел Анастасий II, обещал му помощ, „дал му войска и петдесет кентинария злато“ (един кентинарий се равнявал на 7200 номизми), т. е. Тервел подпомогнал претендента за византийския престол с огромната сума от 360 000 златни монети. Начело на българските войски узурпаторът се отправил срещу Константинопол, но акцията му излязла неуспешна, тъй като столичните жители отказали да го пуснат в града. Междувременно Лъв III изпратил писмо до Тервел, като го заклевал да спазва договорите, да предпочете мира пред войната и да предаде заговорниците. Подействували не толкова укорите и заплахите, колкото фактът, че Анастасий бил изоставен от привържениците си. Кан Тервел скъсал връзките си с узурпатора и изтеглил войските си. За да потвърди „лоялността“ си към договорите, Тервел изпратил на Лъв III много от заговорниците, които избягали в Плиска.
С това се изчерпват свидетелствата за хан Тервел. Според Именника на българските ханове той управлявал 21 години, следователно смъртта му трябва да се отнесе към 721 г.
През 1972 г. бе публикуван оловен печат с надпис на гръцки език, който гласи: „Богородице, помагай на кесаря Тервел.“ На лицевата страна на печата личи полуясно изображение на владетел, с дълги, спускащи се до раменете коси и островърха брада. Макар и схематично, изображението внушава представата за сравнително млад човек, който е в разцвета на силите си. Облечен е с ризница, има шлем на главата, в дясната си ръка държи копие, а в лявата – полукръгъл щит, върху който е изобразен конник, устремен срещу паднал на земята противник.
Няма съмнение, че печатът е на българския хан Тервел – отсичането му трябва да се отнесе след 705 г., когато българският владетел получил титлата кесар. Във византийския императорски двор тази титла стояла на второ място след императорската и била запазена за престолонаследника. Само веднъж (в случая с Тервел) кесарската титла била отстъпена на чуждестранен владетел – друг подобен случай няма.
Съвременниците преценявали събитията от 705 г. като незапомнен триумф на хан Тервел. Това е подсказано и в неговия печат: конникът, който връхлита срещу повален на земята противник, символично изобразява тържествуващия хан Тервел над падналия в краката му император Юстиниан II. Няма никакво съмнение, че същата идея е вложена и в релефа на Мадарския конник – там триумфиращият Тервел пронизва с копието си лъв, който символизира унизената и победена Византийска империя. В този монументален паметник идеята за победата на хан Тервел намира внушителната си реализация.

юли 22, 2007 Posted by | Без категория | Вашият коментар

Симеон I

В края на IХ и началото на Х век Българската държава се утвърждава като една от най-могъщите сили в Югоизточна Европа, а границите й опират на три морета. Българските войски нанасят тежки удари на Византийската империя и на няколко пъти се изправят пред стените на Константинопол. Силата на България изпитват и други съседни държави като Сърбия, която бива покорена и включена в българските предели.
Възходът на Българската държава намира израз и в областта на културата. За твърде кратко време в българските земи се създадава богата материална и духовна култура, която извежда страната на едно от челните места в тогавашна Европа. Ето защо периодът на управлението на цар Симеон единодушно се определя от историците като “Златен век на българската култура”.
Предпоставки за този истински политически и културен апогей на Първото Българско царство са значимите промени, настъпили в българското общество през IХ в.: голямото териториално разширение при хановете Крум (803-814), Маламир (831-836) и Пресиян (836-852) води до включването на редица славянски племена в страната; постепенното изравняване на славяните с прабългарите чрез общите закони, издадени от хан Крум; издигането на славяните в управлението на държавата; изравняването на двата етноса в религиозно отношение чрез покръстването, осъществено от княз Борис I (852-889); въвеждането на славянския език като официален в държавата и църквата. Всичко това има за резултат създаването на единна българска народност, носител на непреходната идея за българския държавен суверенитет чрез духовния потенциал на книжовната, славяноезична българска културна идентичност.
Историческите извори за дадената тема са основно византийски и домашни, като от западните трябва да се споменат сведенията на кремонския епископ Луидпранд (Х в.), немския летописец Регинон (Х в.) и Фулденските летописи, а от арабските – енциклопедията “Скъпоценности” и хрониста ал Габари. Основни византийски извори са съчиненията на хронистите Симеон Логотет (Х в.), Лъв Дякон (Х в.), Йоан Скилица (ХI в.), “Продължителите” на Теофан и Георги Монах. Особено важни извори са кореспонденциите на византийския дипломат Лъв Хиросфакт, патриарх Николай Мистик и император Роман Лакапин с цар Симеон. Български извори са Наръшкият надпис, Житията на Св. Климент и Св. Наум (Х в.), историческият разказ “Чудото на Св. Георги с българина” (Х в.), както и всички творби от “Златния век на българската книжнина”. Извори са и самите материални паметници на архитектурата и художественото изкуство от това време.
Управлението на цар Симеон е обект на огромен интерес от страна на всички поколения български историци. Изтъкнати български познавачи на Симеоновото време са Спиридон Палаузов (“Векът на българския цар Симеон”), проф. Васил Златарски (“История на Българската държава през Средните векове”), проф. Петър Мутафчиев (“История на българския народ”), проф. Александър Бурмов, акад. Димитър Ангелов, проф. Георги Бакалов, проф. Петър Ангелов, проф. Васил Гюзелев и др. Модерно обобщение на многогодишните изследвания, посветени на този български владетел, представлява книгата на проф. Иван Божилов “Цар Симеон Велики”. Значими чуждестранни изследвания на Симеоновото управление правят чешкият историк Константин Иречек, френският медиевист Алфред Рамбо, английските историци Стивън Рънсиман и Арнолд Тойнби, сръбският византолог Георги Острогорски и др. Проучвания на духовната култура на “Златния век” правят Куйо Куев, Емил Георгиев, В. Киселков и др. Изследванията по тази тема са систематизирани в книгата на Станчо Ваклинов “Формиране на старобългарската култура”.
През 889 г. княз Борис доброволно се оттегля от управлението на държавата и се замонашава. Регинон обяснява това негово решение с голямото му християнско благочестие, а Теофилакт Охридски съобщава, че князът “паднал в тежка болест”. Според друго мнение княз Борис се оттегля от престола, за да види дали делото му ще бъде продължено от престолонаследника Владимир-Расате с умисъл евентуално да се намеси, ако това не стане.
Новият владетел е роден преди покръстването на българския народ и затова съвсем естествено е възпитан в духа на старата езическа традиция. Той прекарва годините преди да стане княз в оглавяване на българската армия срещу сърбите. Отдалечеността на му от столицата го прави чужд на политиката на княз Борис I и вместо ревностна защита на християнството княз Владимир допуска опити за реставрация на езичеството. Преки и косвени свидетелства за това се съдържат в хрониката на Регинон и в “Учителното евангелие” на Константин Преславски, в което се споменава за разрушаване на множество църковни храмове и гонения срещу византийското духовенство, които не пощадяват дори първия български архиепископ Йосиф и той бива убит. Важно е да се отбележи, че опитът за връщане към езичеството не среща подкрепа сред управляващата аристокрация и сред народа. Това показва, че през изминалите три десетилетия от покръстването християнството е придобило широко разпространение в Българската държава и е намерило приемственост сред българския народ.
През управлението на княз Владимир-Расате политиката на Българската държава придобива антивизантийска насоченост. Фулденските летописи съобщават, че през 892 г. между Немското кралство и България се подписва съюзен договор, насочен срещу Великоморавия. Изказано е мнение, че той е следствие от желанието на княз Владимир да се откъсне от политическото влияние на Византия, търсейки опора в Немското кралство и папството. Така се заплашва “дълбокият мир” между България и Византия, сключен при покръстването през 863 г.
От манастира Борис следи действията на сина си и когато се убеждава, че Владимир отива твърде далеч в ограничаването на византийското влияние в страната и заплашва делото на целия му живот, старият владетел напуска своята обител и “без особени затруднения”, както пише Регинон, извършва държавен преврат. Така Борис лесно и без съпротива потушава и този втори, но далеч по-слаб антихристиянски бунт. Тези събития стават през есента на 893 г. Тогава княз Борис свиква народен събор в Преслав. На него се обявява свалянето на Владимир-Расате от престола. За български владетел съборът провъзгласява третия Борисов син – Симеон, който бива освободен от дадения монашески обет. На събора се взима и решение за преместването на столицата от Плиска във Велики Преслав. Тази промяна се прави поради вековната обвързаност на Плиска с езичеството и многото останали езически черкви в града. Най-значимото решение на събора обаче е обявяването на старобългарския език за официален богослужебен и държавен език, от което следва и освобождаването на гръкоезичните византийски духовници и замяната им с подготвените български свещенослужители.
След закриването на събора, като предава властта на Симеон, Борис отново се оттегля в манастира, където умира на 2 май 907 г. Незабавно след това Българската църква го канонизира за светец.
Изворите сочат, че патриарх Николай Мистик нарича новия княз на българите “дете на мира”, от което съдим, че е роден през 863 или 864 г., по време на подписването на “дълбокия мир” между България и Византия.
Около 878 г. той е изпратен в прочутата Магнаурска школа в Константинопол. Според Луидпранд, посетил императорския двор през 60-те години на Х век, там още си спомняли за голямата начетеност на Борисовия син, който бива наричан от византийските си съвременници “полугрък” като признание и израз на проявеното усърдие да усвои гръцката цивилизованост. По-късно Симеон е изпратен при известния монах Арсений и замонашава. В този акт на Симеон голяма част от историците виждат ръката на княз Борис I, който смята да направи от сина си църковен глава на България. Симеон се завръща в родината си около 886 г., вероятно с откупените от робство Методиеви ученици. Със своето високо образувание той се оказва изключително полезен в книжовната дейност, започната от Наум в Плиска и Преслав.
И така, събитията от 893 г. коренно променят съдбата на Симеон.Вместо да се отдаде на духовна кариера, той заменя расото с багреница и става владетел на България.
Изворите отбелязват началото на управлението на княз Симеон с войната, която той започва срещу Византия през 894 г. Поводът е преместването на българското тържище от Константинопол в Солун, което е икономически и политически неизгодно за Българската държава. Причините за избухването на този нов конфликт между двете страни обаче са много по-дълбоки.
“Дълбокият мир” не премахва непримиримостта между тях, а само заменя военните с мирните средства в техния двубой за господство над Балканския полуостров. Решенията на Преславския събор са, от една страна, радикална мярка на българската държавна власт, целяща постигането на църковна независимост от Византия, а от друга – напълно закономерен акт, продължение на далновидната политика на княз Борис I. Тези решения осигуряват цялостна българизация на църквата и утвърждаването на ролята й като основен крепител на светската власт в държавата. Веднага след встъпването на княз Симеон на власт започва замяната на византийското духовенство с български църковен клир, обучен и подготвен за богослужебна дейност в периода 886-893 г. от Кирило-Методиевите ученици.
Славянобългарският език се въвежда като официален в държавната администрация и в богослужението. Прогонването на византийското духовенство от Българската държава е сериозен удар за Византия, която губи едно много силно оръжие за разпространение на византийско влияние в мирно време. Конкретният развой на събитията проваля плановете на Империята за византиянизация на България и тя търси открития военен сблъсък като начин за разрешаване на спора за хегемонията над Балканския полуостров след като всички мирни средства за покоряване на България са изчерпани. “Политиката на кръста” се проваля и на Византия й остава единствено “политиката на меча” в борбата срещу България. Не трябва да се пропуска и обстоятелството, че изтичането на 30-годишния мир между двете страни ги освобождава от взаимната им обвързаност.
Първоначално княз Симеон прави опит да уреди възникналия спор по дипломатически път, но след като не постига резултат, нахлува с войските си в Източна Тракия и нанася съкрушителен удар на византийската армия. Поражението кара император Лъв VI да наеме като съюзници маджарите, обитаващи земите между реките Буг и Днепър. В края на 894 г. командвания от друнгария Евстатий византийски флот прехвърля маджарите в устието на р. Дунав и те нападат българските земи от североизток. По същото време срещу княз Симеон, който не знае какво става на север, се придвижва сухопътната армията на пълководеца Никифор Фока, но до сражение не се стига. След като опустошават българските земи, натоварени с богата плячка, маджарите се връщат в местоживелищата си. Скоро обаче извършват втори опустошителен поход. Симеон Логотет свидетелства за маджарската обсада на крепостта Дръстър, в която се намира българският владетел, и за маджарски дружини, които продължават настъплението си в българските територии, достигайки Преслав. Според Фулденските летописи неговата защита е поета от Борис I, който за втори път напуска манастирската си обител. Поражението на българските войски от маджарите принуждава княз Симеон да започне преговори с византийците.
Император Лъв VI Философ (886-912) също желае бързото уреждане на българо-византийските отношения, тъй като основните сили на Империята са заети в борба с арабите, а страната се разтърсва от силна вътрешно-политическата криза. Княз Симеон започва продължителни преговори, печелейки време за организиране на контраудар срещу маджарите, който да направи невъзможен бъдещ техен съюз с Византия. Византийският дипломат Лъв Хиросфакт, пратен да преговаря с българския владетел, е задържан в крепостта Мундрага. С тазя мярка Симеон иска да проточи преговорите без да ги прекъсва. Това негово намерение проличава от писмата, разменени между двамата през 895-896 г. и показва длановидността му като дипломат, владеещ до съвършенство политическата игра. За период от близо две години той успява да заблуди византийската дипломация и постига съюз с печенегите, с чиято помощ опустошава земите на маджарите до такава степен, че те стават практически необитаеми и маджарите се принуждават да се преселят в Панония. С победата си над маджарите Симеон отстранява една заплаха за държавата от североизток и унищожава организираната срещу него византийско-маджарска коалиция.
След това, през лятото на 896 г., българската войска нахлува отново в Източна Тракия по посока на Константинопол. При крепостта Булгарофигон българите удържат бляскава победа срещу ромеите, водени от доместика на схолите Лъв Катакалон, което им позволява да продължат своето настъпление в териториите на Империята. Император Лъв VI събира войска, съставена предимно от араби-пленници, и успява да ги спре. Наскоро след това Византия иска примирие, като се съгласява да върне българското тържище в Константинопол и се задължава да изплаща ежегоден данък на България.
През следващите години България разширява своите граници на юг като продължава тенденцията за обединение на балканските славяни. До 900 г. в териториите на дн. Македония са превзети около 30 крепости и българо-византийската граница достига до югоизточно от Драч. Византия отново провожда Лъв Хиросфакт да преговаря за връщането на тези земи в територията на Империята. Според неговите думи той успява да изтръгне 30-те крепости от ръцете на Симеон “като ухо из устата на лъв”. Не е ясно дали това е истина, и ако е – срещу какво князът връща споменатите крепости на ромеите.
През лятото на 904 г. арабите превземат град Солун, който бива подложен на пълно разорение. Значителна част от населението му е избита или отведена в робство и Солун остава беззащитен. След оттеглянето на арабите у българският владетел назрява идеята да превземе града и да го засели с българи. Той се насочва към югозападните балкански владения на Империята като достига чак до Елада и Пелопонес и превзема една значителна територия на югоизток от Драч. С тези действия българският княз цели да подготви окончателното изтласкване на Византия от Адриатическото крайбрежие. Империята полага всички усилия да отклони княз Симеон от пътя му към Солун и започва преговори за мир като отново провожда Лъв Хиросфакт. Византия склонява българския владетел да се откаже от превземането на Солун и да сключи мир с нея, по силата на който Империята се принуждава отново да изплаща ежегоден данък на България и да признае по-голямата част от завоеванията на княз Симеон в Балканския югозапад. От българския надпис, открит край с. Наръш (на 20 км северно от Солун), е видно, че, отстъпвайки Солун, България получава част от Драчката област, дн. Южна Македония и областта на юг от Странджа до приморския град Мидия.
Постигнатото териториално разширение на Българската държава й осигурява политическо господство над по-голямата част от Балканите и в значителна степен обуславя възраждането на идеята на хан Крум за превземането на Константинопол. Разцветът на българската култура, укрепването на икономиката и блестящите военни победи също допринасят за повишаването на авторитета и самочувствието на княз Симеон и му позволяват да създаде една свръхамбициозна доктрина (проф. Иван Божилов я нарича “Pax Symeonica”) за бъдещето на България – създаването на българо-византийска империя със столица Константинопол, управлявана от българска династия. Виждайки се като бъдещ император княз Симеон вече не може да се задоволи със славянския титул “княз” или с византийския “архонт Булгария”, защото те не отговарят на реалното политическо положение, което заема на Балканския полуостров.
Все по-изострящата се вътрешна криза в Империята също подхранва амбициите на българския владетел. Изворите дават сведения за бунт на пълководеца Андроник Дука, както и за конфликт между имперотор Лъв VI и патриарх Николай, поради отказа на патриарха да благослови четвъртия брак на василевса със Зоя Карбонописна.
След смъртта на императора на 11 май 912 г. императрица Зоя бива отстранена от столицата и регентството на малолетния Константин VII Порфирогенет, в качеството на съимператор, поема неговият чичо Александър I (912-913).
Към края на 912 г. или в началото на 913 г. княз Симеон изпраща свое пратеничество в Константинопол за подновяване на българо-византийския мир от 904 г., но император Александър I отказва да изпълнява условията на договора и мирът между двете страни бива нарушен. Българските войски постигат бързи успехи през август 913 г. и за кратък период достигат до стените на Константинопол, като го обсаждат по суша от Влахерните до Златната порта. Целта на княз Симеон е Империята да му признае титлата “василевс булгарон”. Междувременно император Александър умира на 6 юни 913 г. и новото регентско правителство, начело с патриарх Николай Мистик започва преговори за мир, водени от патриарха и българския княз.
Изворовият материал представя един и същ текст в произведенията на “Продължителите” на Теофан и Георги Монах, Лъв Дякон и Йоан Скилица, от който някои историци заключават, че патриарх Николай Мистик провъзгласява Симеон за “цар на българите”. Фактът, че патриархът излиза при Симеон обаче показва, че срещата се състои вън от стените на Константинопол, а там не може да се извърши коронация. Освен това патриархът поставя на главата на българския княз не корона, а епириптарий. Факт е и, че столетия по-късно за пръв български официално признат цар се смята Петър I – трима водачи на освободителни въстания приемат името Петър. Ако Симеон действително е провъзгласен за император през 913 г. те щяха да вземат неговото далеч по-авторитетно име. Всички тези доводи са причина най-широко застъпено да е мнението, че през 913 г. Симеон не получава от Византия желаната титла. Изказано е и мнение, че вместо това Симеон е удостоен с титлата “кесар”.
Със сигурност се знае обаче, че на преговорите за мир е постигнато съгласие за женитба на Константин VII с една от дъщерите на българския княз. Чрез този брак княз Симеон се надява да получи високата титла “василеопатор”, която му дава законни основания за намеса в управлението на Империята като пръв регент.
Надеждите на княз Симеон обаче рухват твърде скоро поради извършения през февруари 914 г. държавен преврат във Византия. Начело на регенсткото правителство застава майката на Константин VII – императрицата Зоя. Тя категорично отхвърля договореностите от 913 г., което принуждава българският владетел да поднови военните действия и през лятото на 914 г. той нахлува с войските си и опустошава византийските теми Тракия и Македония, а през септември същата година завладява Адрианопол. Настъплението на княз Симеон продължава и през 915 г., когато, според данните на Николай Мистик, войските му нахлуват в Драчката и Солунската тема.
Постоянната заплаха, която княз Симеон представлява за Византия кара императрицата да организира антибългарска коалиция, в която успява да привлече някои печенежки и маджарски племена и сръбския княз Петър Гойникович.
През юни 917 г. Византия сключва и мир с Арабския халифат, за да може да обърне по-голямо внимание на българите.
Междувременно обаче те успяват да неутрализират печенежкото и маджарското участие в антибългарската коалиция. Така военният сблъсък започва през 917 г., а решителното сражение става на 20 август 917 г. при р. Ахелой. Водени лично от княза, българските войски се изправят срещу великия доместик Лъв Фока и, по мнението на Йоан Скилица, нанасят катастрофално поражение на ромеите. Последва и втори разгром на византийците при с. Катасирти, разположено в непосредствена близост до византийската столица. След като пътят към Константинопол е свободен, българската армия се изправя пред портите му с искания да се върнат договореностите от 913 г. Те обаче са отхвърлени, а българската армия се оттегля, поради хитър ход на византийската дипломация. Нейният съюзник – сръбският княз Петър Гойникович напада България и това налага бързото връщане на основните български войски в западните територии на България. Българската армия лесно се справя с бунта на сърбите и поставя на престола сина на братовчеда на Петър Гойникович – Павел Бранкович.
След 917 г. княз Симеон си присвоява титлата “Василевс на всички българи и ромеи”. Тази негова самопрогласа е сериозен удар върху властта и авторитета на византийския император, който заема първенствуващо място в християнското семейство на владетелите и народите. В науката е изказано мнение, че за да придобие легитимен характер неговата коронация, през 918 г. Симеон свиква в Преслав църковен събор, на който преславската архиепископия е издигната в патриаршия, а новоизбраният патриарх извършва освещаването на Симеоновата титла. С този акт тя се приравнява по значение с византийската “василевс и самодържец на ромеите”.
През 918 г. българските войски нахлуват в Тракия, достигат Елада, превземат град Тива и от разселват част от населението му. С тези действия цар Симеон започва подготовка за превземането на Константинопол, като целта му е да го загради с обсада и откъм азиатската част.
През 919 г. императорската власт във Византия преминава в ръцете на авторитетния пълководец – друнгария Роман Лакапин. За да се укрепи на императорския престол той омъжва дъщеря си Елена за Константин VII и така получава титлата василеопатор, а през 920 г. е провъзгласен и за съимператор.
В периода 920-922 г. Симеон засилва военния си натиск срещу Империята на широк фронт. Една част от войските действа в югозападна посока през Тесалия, към Елада и Пелопонес, а друга – в Тракия, към ромейската столица. През 921 г. бива превзет Адрианопол и пътят към Константинопол остава открит. Българите достигат до Коринтския провлак и до полуостров Галиполи, откъдето преминават Дарданелите и завладяват азиатския град Лампсак, което е част от стратегията на цар Симеон да обсади Константинопол и от азиатската му част. Двете сили воюват помежду си в близката столична околност, като българите удържат победа до дн. село Балаклъ. През 921 г. те изгарят дворците в Пиги и опожаряват целия Златен рог.
Тогава византийската дипломация отново търси намесата на сърбите. Този път сръбският княз Павел Бранкович прави опит да освободи народа си от политическата опека на българския цар. Това отклонява част от българските войски от Константинопол и те, предвождани от кавхана Теодор Сигрица и боритаркана Мармаис, свалят Павел Бранкович и поставят на сръбския престол княз Захарий.
След това българските войски превземат град Виза и отново се появяват в околностите на Константинопол. Цар Симеон обаче знае, че само чрез действия по суша градът е почти непревземаем. Поради това през 922 г. той сключва съюз с арабския владетел от династията на Фатимидите ал Махди за съвместна обсада на Константинопол по суша и по море. По обратния път към България обаче, пратениците на двете страни биват заловени от гърци при Калабрия и изпратени на Роман Лакапин. Императорът оковава българите, а арабите обдарява богато и ги оставя да се върнат в страната си. Цар Симеон още веднъж се опитва да установи контакт с арабите, но и този втори опит също пропада.
През 923 г. сърбите отново се надигат, този път начело с княз Захарий, който обезглавява останалите в Сърбия кавхан Теодор и боритаркана Мармаис и праща главите им до българския цар пред портите на Константинопол. Посочените допълнителни външно-политически усложнения са съпроводени и от смутове в страната, предизвикани от продължителната война с Византия. Тези обстоятелства обуславят решението на българският влател да сключи примирие с Византия. На 9 септември 923 г. двамата владетелите се срещат край Златния рог. Царската свита на Симеон го приветства на гръцки език като “василевс на ромеите”. При срещата Роман Лакапин обвинява Симеон за кръвопролитните войни и настоява да ги прекрати, без обаче да признае царската титла на Симеон. Византийците склоняват българския владетел да се оттегли, но между двете страни не се постига мир.
Временното затишие на войната с Византия позволява на цар Симеон най-сетне да се разправи със сърбите. През 924 г. той организира поход срещу тях и успява да присъедини земите им към българската територия. С тези военни успехи цар Симеон лишава Византия от един неин балкански съюзник и прави България съсед на Хърватското кралство. За да отклони погледа на цар Симеон от Константинопол, византийската дипломация успява да направи силната Хърватска държава свой съюзник в борбата си с България. През 926 г. тя предизвиква военен конфликт между тях, който българите губят. Неочакваният погром е посрещнат болезнено в България. Възниква народно брожение против безконечните войни.
Междувременно цар Симеон се обръща за признаване на царския му титул и българската патриаршия към римския папа. През втората половина на 926 г. в България пристига пратеничество на папа Йоан Х (дука на Кума Йоан и епископ Маделберт), което донася неговия благосклонен отговор. Обнадежден, цар Симеон започва подготовка на нов поход срещу Константинопол, но умира на 27 май 927 г. Най-сетне в Константинопол зацарява спокойствие.
Политическите завоевания и придобивки на цар Симеон през 30-годишния период на управлението му имат особено важно значение за цялостното укрепване на международния авторитет на Българската държава. Благодарение на неговата военнополитическа активност се завършва процесът на политическо, религиозно, културно и юридическо утвърждаване на българската държавност. На своите наследници той оставя обширна и могъща страна, която се разпростира от Черно до Адриатическо море и от Коринтския провлак до Карпатите.
Безспорно величавото време на Симеон обаче не търпи еднозначна оценка, защото, от една страна, Българската държава достига върха на своето политическо могъщество в досегашната си история, но от друга – това коства пренапрежение и умора в обществото, много жертви и лишения в преследването на една цел, която от дистанцията на времето категорично може да бъде определена като непостижима. От това следва една оправдано негативна оценка на Симеоновия “политически максимализъм”, защото след 914 г. България няма реални териториално-политически придобивки; максимализъм, който Българската държава трябва да заплати с последвалия политически упадък.
В действителност историческата оценка за цар Симеон би била далеч от величието, ако годините от управлението му бяха оставили единствено спомена от бойните полета. Но тъкмо амбицията да достигне и надскочи мощта на Византийската империя у Симеон е и амбиция да премери културния блясък на България с този на Империята. Тъкмо в неговото време блести “Златния век” на българската книжовност и просвета, за които царят има безспорната своя заслуга.
В края на IХ и началото на Х век предпоставките за културния възход на Българската държава са налице – християнството, църквата и славянската книжовност утвърждават своето място като решаващи фактори в културно-религиозния живот на страната, а мирният период в отношенията с Византия благоприятства разпространението на богатата византийска култура, оказала съществена роля за развитието и оформянето на старобългарската писмена християнска култура. Стопанският подем на страната осигурява човешки и материални ресурси за делото.
Новата столица Велики Преслав става огледало на културния разцвет на Симеонова България и на амбицията на българския владетел да я превърне в истински “царски град”. Нейното архитектулно оформяне е важен етап от общия процес на зараждането и развитието на дворцовата култура на Ранносредновековна България. Специалистите откриват известни сходства и приемственост в общите принципи на архитектурно-строителното изграждане на Плиска и Велики Преслав. Царският град също има Външен и Вътрешен град, които са обградени от две високи каменни стени, но в него е увеличен относителния дял на сградите. Сред тях основно място заемат Царският дворец, Патриаршията и свързващата ги Дворцова базилика. Подобно на Константинопол и във Велики Преслав идеята за единството и хармонията на върховната светска и църковна власт е намерила реализация в архитектурата на дворцовия град. Сред всички сгради в Царския град доминира владетелският дворец, в който най-внушителни по размери и украса са Тронната палата и намиращата се в нея Тронна зала. Величественият облик на Дворцовия град се допълва и от Дворцовата базилика, известна още като Златната църква – най-прочутия архитектурен паметник от Х век. Със своите пропорции, внушаващи монументалност и украса от цветни мозайки и рисувана керамика, тя е един от най-забалежителните паметници на средновековната българска архитектура.
Строителството на манастири е една друга характерна проява на църковната архитектура. Традиционната базилика постепенно бива изместена от кръстокуполната черква. Наред с манастирския комплекс “Патлейна” с неговата църква “Св. Пантелеймон” са открити общо осем манастира, сред които изпъкват тези в Преслав и неговата околност, Тузлалъка и Вълкашина. През Симеоновата епоха монументалното строителство е характерно и за други важни църковни и административни центрове – Средец, Охрид, Девол, Главиница, Дръстър и др.
Разцветът на старобългарското изкуство в края на IХ-Х в. се обуславя и от засиленото занаятчийско производство на строителни материали, битова и художествена керамика, разноцветно стъкло и др. Декоративната скулптура е една от най-забележителните прояви на старобългарското изкуство. Преславската скулптура е повлияна от византийското изкуство, но наред с това в нея присъстват и оригинални български елементи. Нейните паметници са забележителни със стремежа към изработването на стилизирани, геометризирани орнаменти на украса. Широко използван в пластичната декорация е също така растителният и животинският орнамент.
Преславската рисувана керамика е едно от новите явления в старобългарското изкуство през Симеоновата епоха. Тя е представена от плочки с растителни, животински и човешки изображения в единна композиция. Нейният най-ярък образец от тази епоха е иконата на “Св. Теодор Стратилат”, намерена в Патлейна. Появата и развитието на монументалната и миниатюрна живопис са другите две нови явления в съдържанието на старобългарското изкуство от края на IХ-Х в. Тематично образите съответстват на репертоара от сюжети в източнохристиянското изкуство от Х в. Откритото през 1978 г. Преславско съкровище със своето богато съдържание от златни и позлатени предмети е забележително доказателство за постиженията на българската култура през Симеоновата епоха.
Най-трайни следи от духовния напредък на българското общество и държава през времето на цар Симеон оставят произведенията на старобългарската литература. Достигналите до нас образци, отличаващи се с богатство на идеи, съдържание и жанрова характеристика определят “Златния век” на българската книжнина в края на IХ-Х в. Тогава тя се развива в духа на традициите, създадени от Кирило-Методиевите ученици и намира приложение в двете основни книжовни школи – Плисково-Преславската и Охридската. Книжовните творби от този период имат едно основно универсално предназначение: да утвърждават християнството сред народа. В духа на своето време старобългарските книжовници със съчиненията си разпространяват и тълкуват сред новопокръстените българи основните начала на християнската просвета и морал, заложени в Светото писание и богослужебните книги. С тази цел те извършват преводи на византийски богослужебни образци, на увлекателни разкази от византийската агиография и хронография, превеждат или съставят похвални и поучителни слова, философски и исторически творби и др. Те изпълняват успешно мисията си на духовни народни просветители, защото в своята книжовна дейност получават покровителството и насърчението на цар Симеон.
Българските извори от тази епоха разкриват неговите широки културни планове и грижи за развитието на младата българска книжнина. Съвременните нему автори го представят като “нов Птолемей не само с вяра, но повече с желание”. В нашата литературна история от Симеоновата епоха се съхраняват произведенията на такива високообразовани книжовници като Климент Охридски, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Тудор Доксов, презвитер Григорий и др.
Климент Охридски влага всичките си усилия за широката просвета на народа. Книжовното му дело се предствя от значителен брой похвални и поучителни слова, сред които изпъква “Похвално слово за Кирил Философ”. Другата много значима негова творба е “Панонски легенди” – жития на Светите братя Кирил и Методий. Дълбокосъдържателният характер на книжовното творчество, което създава Климент Охридски показва, че за българите и изобщо за целия православен славянски свят той изпълнява ролята на най-популярния византийски проповедник от раннохристиянската епоха – Йоан Златоуст. Освен написването на споменатите и други творби книжовният принос на Климент Охридски включва и преработването на глаголицата на Константин-Кирил Философ и Методий. Новият вариант на азбуката е по-лесен за усвояване от народа, а в чест на своя учител той я кръщава “кирилица”. Друга творба от школата в Охрид е анонимното житие на св. Наум.
Константин Преславски е основна фигура в Преславския книжовен кръг. Той е известен със сборник от 51 беседи, назоваван в литературата като “Учително евангелие” (написан през 893-894 г.). Съставените от автора беседи имат изцяло преводен характер, с изключение на 42 беседа, която е оригинална. В сборника се съдържа и прочутото стихотворение “Азбучна молитва”, в което авторът утвърждава ролята на славянската писменост и богослужение за духовното израстване на славянството. Друга важна съставна част от сборника е съставеното от автора първо историческо съчинение на старобългарски език, известно като “Историкии”, което цели да разшири историческата култура на българите, давайки им кратки знания за останалите християнски народи в светлината на библейската история. Посочените две творби съдържат елементите на оригиналното авторово творчество. Дело на Константин Преславски е и поетичната творба “Проглас към евангелието”. Някои изследователи изказват предположение, че всъщност неин автор е самият Константин-Кирил Философ. Сред преводите на българския книжовник запазени са: “Черковно сказание” (превод на труда на константинополския патриарх Герман) и “Четири слова против арианите” от Атанасий Александрийски.
Към Симеоновия кръг писатели принадлежи и Йоан Екзарх. Той е автор предимно на преводи на византийски философски съчинения с голям брой собствени оригинални добавки, сред които се откроява описанието на Симеоновия дворец в Преслав. До нас са достигнали следните негови творби: “Небеса” – превод на “Богословие” на Йоан Дамаскин (VII в.), “Шестоднев”, в което се представя библейският разказ за произхода на света, както и някои прояви на българската действителност от края на IХ-Х в. Йоан Екзарх е автор и на няколко проповеди и похвални слова, в които той се проявява като философ, догматик, поет, граматик и проповедник.
Черноризец Храбър е другият виден книжовник от края на IХ-Х в., от чието творчество е оцеляло единствено съчинението му “За буквите”. Този труд е забележителен с актуалния характер на съдържанието си. В него се дават отговори на всички онези въпроси, от които се интересува българското общество и които са свързани с историята на славянската писменост и нейната защита от поддръжниците на триезичната догма. Въпреки огромната популярност на Черноризец Храбър и на неговото съчинение, около самата негова личност има известна тайнственост. Изказано е предположение, че зад псевдонима на този автор се крие самият цар Симеон.
Представянето на творците от “Златния век” на старобългарската книжнина би имало незавършен характер без отбелязването на книжовната дейност на самия цар Симеон. Широтата и разнообразието на литературните му интереси се проявяват в книжовните произведения, изпълнени по негова заръка или от самия него. Той насърчава българските книжовници да извършват преводи само на онези образци на византийската литература, които в най-голяма степен допринасят за християнската просвета на народа. С името на цар Симеон са свързани три сборника, които са запазени по руски преписи. “Златоструй” съдържа творби на Йоан Златоуст, Василий Велики и други раннохристиянски автори и има нравоучителен характер. Светославовият сборник от 915 г. представлява една българска енциклопедия, на която отделните преводни статии (383 на брой) целят да представят съдържанието на тогавашната византийска образованост: богословие, логика, риторика, исторически разкази, извлечения из съчиненията на църковните отци, поучения и др. Сборникът е преписан в Русия от дякон Йоан през 1073 г. за княз Светослав. Третият Симеонов сборник също има характер на енциклопедия. Преписан е в Русия през 1076 г. Този род енциклопедии са твърде разпространени в това време и във Византия. Светославовият сборник основателно се определя като типичен образен на старобългарската образованост през края на IХ-Х в.
Познати са и два исторически разкази от времето на цар Симеон – “Чудото на Св. Георги с българина” и “Чудото с българина Климент”, дело на неизвестни автори. Така наречената “Анонимна похвала за цар Симеон” пък поставя началото на дворцовата критика.
През Симеоновата епоха започва да се разпространява и апокрифната литература. В Светославовия сборник е поместен списък с 25 апокрифни творби.
Заедно със споменатите автори в края на IХ и началото на Х в. творят и Тудор Доксов (син на Борисовия брат Докс; за него се зане, че през 907 г. преписва превода на Константин Преславски “Четири слова против арианите”), презвитер Григорий (познат по приписка към превода на Осмокнижието), както и др. български книжовници, чиито имена и произведения не са запазени. Така окончателно се оформя старобългарският език с неговите два регионални варианта от Преслав и Охрид и се създава българската по език и съдържание – преводна и оригинална – християнска, образователна, канонична и антиеретическа литература, която стои в основата на книжовната традиция на всички славянски православни народи
.
Представените образци на литературата, изкуството и монументалното строителство, създадени от българските творци през Симеоновата епоха, разкриват големия подем на българската християнска култура в това време. Достигнатият разцвет определя и водещото място на България като център на славянската писменост и култура, откъдето по-сетне започва нейното разпространение сред другите славянски народи и сред останалия християнски европейски свят.
След първите десетилетия на Х в. в Българската държава постепенно настъпва политически упадък, ускорен от ударите на печенеги, маджари, както и на киевските князи Игор и Светослав. Така в средата на втората половина на столетието България попада под ударите на Византийската империя и император Йоан Цимисхи през 971 г. покорява Велики Преслав, а в 1018 г. пада окончателно и Западната българска държава на цар Самуил и неговите наследници.
Но в географските граници на Балканския полуостров остава да доминира българската народност, която е окончателно консолидирана във времето на цар Симеон. Той включва в границите на България всички славянски племена от българската група, заедно с тези от периферните области на Албания и Епир. Така те биват въвлечени в етногенетичните и културни процеси на Югоизточна Европа като носител на българската културно-историческа идентичност, както и на историческия спомен за българската държавност

юли 22, 2007 Posted by | Без категория | Вашият коментар

Покръстването на България

В резултат на далновидната външна политика на българските ханове Крум (802-814), Омуртаг (814-831), Маламир (831-836) и Пресиян (836-852) към средата на ІХ в. територията на Българската държава обхваща земите между Средния Дунав и Беломорието, между р. Днепър и дн. Албания. Вследствие на това териториално разширение значително нараства славянският елемент в държавата, което налага промени в управлението й. Ханството се разделя на териториално-административни области, които се управляват от хански наместници, а славянските князе губят правомощията си. Така племенният партикуларизъм престава да бъде определящ административната уредба на страната. Въведеното от хан Крум кодифицирано законодателство заменя обичайното право на славяни и прабългари и превръща цялото население на държавата в поданик единствено на хана. С тези действия българските владетели от първата половина на ІХ в. полагат основите на централизацията на Българската държава и я издигат в основен политически фактор в Европейския югоизток. Въпреки това обаче тя не се числи към семейството на културно развитите християнски държави и на нея се гледа с пренебрежението и недоверието на варварска държава. Разрешаването на този проблем стои с особена острота при управлението на хан Борис (852-889), който се заема с трудната задача да продължи успешно започналите процеси на етническа интеграция между славяни и прабългари и да спечели авторитет на Българската държава.
Историческите извори за християнизацията на България могат да бъдат разделени на три групи: домашни, византийски и западни. Основни домашни извори са Балшенският надпис, старобългарският разказ “Чудото на св. Георги с българина” (Х в.), приписката на Тудор Доксов към неговия превод на “Слова против арианите” от византийския автор Анастасий Александрийски, както и Пространното житие на св. Климент Охридски. Визатийските извори по тази тема включват хрониките на продължителите на Теофан, съчиненията на Йосиф Генезий (Х в.), Константин Багренородни (Х в.) и Нил Доксопатър, Посланието на патриарх Фотий до хан Борис (864-865 г.), “Житието на 15-те тивериуполски мъченици” на Теофилакт Охридски, както и Дюканжовия каталог на българските архиепископи (ХІІ в.). Западни извори са Фулденските и Бертинските анали, “Живописите на римски папи” на Анастасий Библиотекар (ІХ в.), хрониката на Регинон (ІХ-Х в.), Отговорите на папа Николай І по допитванията на българите (866 г.) и др.
Сред изследователите на Борисовото управление изпъкват имената на проф. Васил Златарски (“История на Българската държава през Средните векове”), проф. Петър Мутафчиев (“История на българския народ”), акад. Димитър Ангелов (“Формиране на българската средновековна народност”), както и тези на проф. Иван Венедиков, проф. Иван Снегаров, проф. Александър Бурмов, акад. Иван Дуйчев, проф. Георги Бакалов, проф. Йордан Андреев и др. Най-задълбочена обаче е монографията на проф. Васил Гюзелев “Княз Борис І. Покръстване на българите”. Значими чуждестранни историци, занимавали се с управлението на княз Борис са Константин Иречек, Стивън Рънсиман, Арнълд Тойнби и др.
През 800 г. папа Лъв III коронова франкския крал Карл I Велики за “свещен римски император” и по този начин прави пробив във византийския универсализъм. Това събитие от европейската история бележи началото на съперничеството между Константинополската патриаршия и Римското папство за религиозно-културното предстоятелство над християнския свят за столетия напред. Проводници на техните интереси стават двете водещи християнски политически сили – Византия и Немското кралство.
Разпространението на християнството в Западна Европа, което се възобновява с особено голяма сила през VIII в. и продължава през IХ-Х в., е ръководено изцяло от немците, граничещи с езическите територии на север и на изток. През средата на IХ в. започва борба на славянските държави по Средния Дунав за неутрализиране на влиянието на немските мисионери. В тази борба умело се намесва Византия, която се стреми да отнеме първенството на Римската църква спрямо славяните. Именно на фона на тази общоевропейска картина на международните отношения започва управлението на хан Борис I (852-889).
Той се възкачва на българския престол в твърде сложен и напрегнат момент. Включването на славянските племена от Македонската и Родопската област в пределите на Българската държава изостря отношенията с Византия. Завоеванията в среднодунавските земи през първата половина на IХ в. поставят България в непосредствено съседство на северозапад с Немското кралство, Великоморавия и Хърватско. Това разширение на Българската държава в стратегически области – територията по Средния Дунав, Тракия и Македония – определя по-нататъшните насоки на българската държавна политика при хан Борис и утвърждава България като реален съперник на Византия и Немското кралство в борбата за надмощие над славянския свят.
Първоначално българо-немските отношения запазват мирния си характер и мирният договор от 845 г. се спазва. През 853 г. обаче настъпва рязък обрат в отношенията между Българската държава и Немското кралство. Според Бертинските летописи хан Борис сключва военен съюз с великоморавския княз Ростислав с цел отбиването на домогванията на немците за политическо господство над среднодунавските славяни. В последвалата война между българи и немци хан Борис привлича на своя страна краля на Франция Карл Плешиви, а Немското кралство – Хърватско. Българите претърпяват тежко поражение в хърватските земи, а на северозапад българските територии са подложени на голямо немско нашествие. За това свидетелстват данните на Константин VII Багренородни и “Житието на 15-те тивериуполски мъченици” от Теофилакт Охридски. Според проф. Васил Гюзелев мирните договори, сключени с Немското кралство и Хърватско, не довеждат до значими териториални промени. При тази тежка ситуация българският владетел се принуждава да се откаже от съюза си с Великоморавия и да премине на страната на Немското кралство. Това повторно сближение с немците позволява на хан Борис да ги възпре от по-нататъшни действия към северозападните български земи по Средния Дунав.
През 855 г. се изострят отношенията между България и Византия. Конфликтът прераства във война, причините за която трябва да се търсят в опитите на Империята да възстанови властта си над някои стратегически важни крепости в Северна и Източна Тракия. В резултат на успешните военни действия на византийските войски, водени по суша и по море от кесаря Варда, са завладени Филипопол и околностите му, областта Загоре и черноморските градове Девелт, Анхиало и Месемврия. Със средствата на дипломацията хан Борис успява да отклони византийците от по-нататъшни действия срещу Българската държава. През 856 г. между двете страни е сключен мирен договор и се осъществява размяна на военнопленници.
В началото на 60-те години на IХ в. настъпва ново прегрупиране на политическите сили в Средна и Източна Европа, в резултат на което се стига до възникване на нови коалиции в Европейския югоизток през 862-864 г. Укрепването на позициите на Великоморавия в среднодунавските земи засяга сериозно интересите на България и Немското кралство в района. Това води до създаването на нов военен съюз между двете страни през 862 г., който е насочен срещу Великоморавия. През 863 г. Людовиг Немски, подпомогнат от българските войски, започва война с Великоморавското княжество. При създалата се опасна ситуация за Великоморавия нейният владетел княз Ростислав търси сближение с Византия. От Империята той иска проповедници, които да разпространяват христовото учение на говоримия от народа му славянски език. Това е начин да се отстрани немското политическо и културно влияние, чийто проводник е немското духовенство. Водена от своите интереси, Византия сключва съюз с Великоморавия най-вероятно през същата 862 г. Пристъпвайки към този дипломатически акт Империята се ръководи и от още едно важно обстоятелство. При сключването на военния съюз с Людовиг Немски или през следващата година – 863-а – хан Борис обещава да приеме християнството от Рим. Тези намерения на българския владетел са достатъчен повод за безпокойство от страна на Византия, която се стреми да установи своето духовно господство над Българската държава.
Това е и причината след като отблъсква арабите през есента на 863 г. Империята да организира внезапен поход срещу България. С този военен натиск тя цели да откъсне България от съюза с Немското кралство и да я принуди да приеме християнството от Константинопол. Византийският император знае, че хан Борис няма да успее да организира контрадействия, поради заетостта на войските му във войната срещу Великоморавия, както и поради различните природни бедствия (суша, продължителни земетресения), стоварили се върху българския народ по това време. Крайно отрицателно върху Българската държава се отразява и поражението на войските й от сърбите на княз Мутимир. Съвременни сръбски учени обаче изтеглят тази война след 870 г. С похода от 863 г. византийският император цели не да завладее български територии, въпреки че има тази възможност, а да застави хан Борис да подпише мирен договор, задължаващ го да приеме християнството от Константинопол.
С този си ход Византия отдава предпочитание на “политиката на кръста” пред “политиката на меча”. През есента на 863 г. България и Византия сключват “дълбок мир”, който води до разтрогване на съюза с немците и обещание покръстването на българите да се извърши от Константинопол. По силата на сключения договор България получава отново областта Загоре.
Значението, което отдава Византия на този договор е огромно. Византия знае, че поставяйки българите под църковната власт на Патриаршията, ги поставят и под своето политическо настойничество. Константинополската патриаршия се явява инструмент в държавната политика на императорите, проводник на политическите им цели. Според патриарх Фотий християнизацията на един народ е най-сигурното средство за премахването на всякаква негова враждебност към Византия. Подарявайки Загоре, Византия цели у българите да изчезне споменът за двувековната кървава вражда. По този начин Константинопол се надява, че това което не се удава на войските на Константин V Копроним (741-775) и Никифор I (802-811) може да бъде постигнато безкръвно от византийското духовенство.
Утвърждаването на неограничената власт на владетеля, а от там и на суверенитета на България спрямо останалите европейски християнски държави е основна цел на външната политика на хан Борис. В официалното въвеждане на християнството в държавата той вижда основния път за нейното постигане. Този въпрос намира място в отношенията му с двете водещи християнски сили – Немското кралство и Византия, като целта му определя гъвкавостта на неговата дипломация както спрямо тях, така и впоследствие спрямо Рим и Константинопол. С поемането на задължението да се приобщи към християнството и Константинополската църква Борис, подобно на византийския император, иска да се сдобие с църква, която да бъде подчинена на висшата светска власт и да се превърне в неин крепител. Това е и по-дълбокият замисъл на неговата мирна политика с Византия и на поетото задължение.
След покръстването на българските пратеници в Константинопол, за България заминава мисия от византийски духовници, начело с епископ. Хан Борис със близкото си обкръжение е покръстен пръв и приема името на своя кръстник – византийския император Михаил III (842-867). Борис изоставя ханския титул и го заменя със славянската титла “княз”. Княжеската титла, макар и неравностойна с ханската, в политическата терминология на раннославянските езици единствено се доближава до идеята за върховната власт. Според някои специалисти тази промяна става чак към края на Борисовото управление, когато славянският език и писменост стават официални в държавата благодарение на книжовната дейност на Кирило-Методиевите ученици в България в периода 886-893 г.
Годината на покръстването на княз Борис не е категорично изяснена. В българската историография се споменава всяка една от годините от 863 до 867 г. Петър Мутафчиев и Георги Бакалов посочват 863-864 г., Васил Златарски – 865 г., а Васил Гюзелев – 866 г.
Като всяко знаменателно събитие от онова време, и кръщението на българите става обект на множество легенди, свързвани с християнския провиденциализъм. Според тях Борис приема християнството под влияние на една картина на Второто пришествие или под въздействието на разказите на покръстената си сестра. Широко разпространена е и легендата за кръщението на 54 000 българи по р. Брегалница, извършено от св. Кирил. Някои учени смятат, че в това легендарно известие има зрънце истина, което третира достоверен исторически факт.
Йоан Скилица съобщава, че хан Борис, ръководен от известни верски и други съображения, свързани с опасността от дестабилизация във вътрешно-държавния живот, осъществява акта на своето християнско кръщение тайно през една нощ на 864 г. За една голяма част от управляващия български елит, която не желае да проникне в дълбокия смисъл на провежданата от владетеля духовна реформа, езичеството си остава символ и крепител на държавната независимост, а християнството – проводник на враждебната византийска политика. Враждебните настроения сред определени кръгове от управляващата върхушка, създаващи реална опасност от прерастването им в открито недоволство срещу държавната власт, заставят владетелското семейство да се покръсти без особени церемонии.
Преходът от езичество към християнство се оказва нелесен. Проповедта на гръцки език не позволява на обикновеното население да вникне в смисъла на християнските тайнства, а старите езически вярвания си остават широко разпространени. Византийските свещеници извършват предимно прости обреди като кръщене и черкуване. Така стабилитетът на вътрешно-държавния живот на Българската държава става застрашен от проникването на прякото византийско влияние в него. Успоредно с официалната византийска мисия, християнството се проповядва и от различни еретици и лица без църковен сан. По българските земи се появяват и мисионери на юдеизма и исляма. Към създадения религиозен хаос се добавя и насилието, употребено от държавната власт при покръстването на отделни лица и цели селища.
Зреещата болярска и народна опозиция срещу християнската религия и срещу сближението с Византия прераства в открит бунт срещу покръстването. Според Бертинските летописи той избухва през пролетта на 866 г. в “десет комитата на държавата”, в които болярите разбунтуват народа срещу княз Борис. Бунтовниците идват въоръжени в Плиска и се събират около двореца на българския княз. Религиозните подбуди на бунта и неговата антихристиянска насоченост са добре представени в изворите. Според “Отговорите на папа Никой I по допитванията на българите” той не им дал “добър закон” и те въстават срещу него “като против отстъпник от бащината чест и слава”, както отбелязва пък Йоан Зонарас. Заради това те “искали да поставят друг княз”. Но Борис успява бързо да потуши бунта с помощта на верните си столични боили и на “кръстния знак”. Той наказва със смърт само 52-ма от болярите и техните семейства, а на народа “позволил да си отиде невредим” (Бертински летописи). Тази разправа само с част от управляваща върхушка подсказва, че вероятно най-голяма активност в бунта проявяват онези представители от прабългарската аристокрация, чиито съсловни и политически интереси се накърняват особено чувствително със засилването на самовластието на българския владетел след покръстването. Решимостта на неговото потушаване обаче, и още повече – ликвидирането на корените на възможното повторно негово проявление, доказват непоколебимостта на княз Борис I да довърши започнатото дело. Трябва да се отбележи, че в домашните извори бунтът не е отбелязан – очевидно с цел да не се опетни името на княза, обявен впоследствие за светец.
След потушаването на бунта срещу покръстването през 866 г. пречките за по-нататъшното успешно разпространение на християнството сред народа са премахнати. Вероятно затова в българските извори – надписа на княз Борис от с. Балши (в дн. Албания) и приписката на Тудор Доксов към превода на “Словата на Атастасий Александрийски против арианите” – като година на покръстването на българския народ се сочи 866 г. От този момент християнството официално става държавна религия и всякакви опити за връщане към езичеството биват смятани за престъпление, заслужаващо строги санкции. Символичен израз на тази начална победа на християнството над езичеството е строителството на нови църковни храмове в страната. С бунтовните събития от 866 г. историците бележат край на първия етап на християнизаторската политика на княз Борис – издигане на християнството в държавна религия на България.
Религиозният хаос и бунтът срещу покръстването принуждават княз Борис да помисли за бързо уреждане на въпроса за статута на българската църква. Те показват, че липсата на българска църковна организация може да бъде сериозна заплаха за независимостта и сигурността на държавата. Приемането на християнството от Константинопол създава практическа възможност за засилване на византийското влияние във вътрешно-държавния живот. Поради това изграждането на собствена българска църква е втората важна задача в християнизаторската политика на мъдрия и дълновиден български владетел.
По силата на сключения мир с Византия първоначално Борис се обръща към константинополския патриарх Фотий (858-867; 877-886) с молба да му разясни кога и как България би могла да се сдобие със своя църква. Но вместо ясен отговор той получава обширно послание, което е “Ръководство на владетеля” за това какви качества трябва да притежава християнския владетел. Не споменава нито дума относно статута на бъдещата българска църква. След този твърде дипломатичен отказ от страна на Константинопол княз Борис в търсене на решение на българския църковен въпрос се обръща към папски Рим.
На 29 август 866 г. към Рим се отправя българско пратеничество – кавхан Петър и боилите Йоан и Марин. Те връчват на папата 115-те въпроса на българския владетел, отнасящи се до християнизацията на народа – вяра, морал, обреди, организация на църковния живот, християнско законодателство и др. Почти едновременно с пратеничеството до Рим Борис изпраща и друго българско пратеничество до Регенсбург – до крал Людовиг Немски с молба да му осигури епископи и свещеници. По този начин българският владетел като че ли желае да постигне подкрепата на немския крал в преговорите с Рим. Папа Николай I натоварва с изготвянето на отговорите на българските въпроси Анастасий Библиотекар. Под ръководството на папата опитният канонист и историк съставя “Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите” (106). В България те са донесени от специално римско пратеничество начело с епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски и са връчени на княз Борис на 13 ноември 866 г. Те са едно своеобразно огледало на състоянието на вътрешно-държавния живот в навечерието на покръсването и непосредствено след това. Съдържанието им показва, че във въпросите на Борис до папата доминират три основни теми: за юридическия статут на Българската църква; за позицията на владетеля спрямо своите поданици, които все още почитат езичеството

Заедно с това Борис иска от папата да му бъдат изпратени книги за “християнския закон”, както и проповедници на новата вяра. На основния въпрос, засягащ ръкополагането на главата на българската църква за патриарх, папа Николай I отговаря, че той трябва да се нарече “ако не патриарх, то поне архиепископ”. Това се смята от българската истоиография за голям успех за княз Борис и Българската държава.
Скоро в България пристига и немското пратеничество, което не се задържа дълго в страната, защото там вече е папското духовенство. То започва повторно покръстване на населението, а византийското духовенство бива прогонено от страната. По този повод в енциклика до източните църкви патриарх Фотий осъжда поведението на Рим.
След това първоначално сближение с Римската църква последват разногласия по повод отказа на папа Николай I, а след него и на папа Адриан II (867-872), за архиепископ на България да бъде ръкоположено лице, посочено от българския владетел. Измежду римските духовници той първоначално се спира на епископ Формоза Портуенски, като през 867 г. в Рим пристига ново българско пратеничество с предложение за неговото ръкополагане. Новият папа Адриан II отказва това ръкополагане като връща българското пратеничество с нови двама епископи – Доминик Тривенски и Гримуалд Полимартийски (алтернатива на новото предложение на княз Борис – Павел Популонски). През февруари 868 г. Формоза Портуенски и Павел Популонски се връщат в Рим с поредното българско пратеничество, оглавявано отново от Петър. Новото искане на българския владетел е за архиепископ на България да бъде ръкоположен дякон Марин или някой от кардиналите. И това предложение среща отказ и се заменя от ново, неуважително предложение – някой си поддякон Силвестър, когото папата изпраща в Плиска, придружен от епископ Леонард Анконски. Княз Борис I връща папското пратеничество с остро писмо, с безапелационното искане за утвърждаване на дякон Марин или на Формоза за български архиепископ. С поредния отказ Римската църква пренебрегва интересите на българския владетел и недооценява неговата решимост в преследването на българските политически цели.
Преминаването на България в лоното на Римската църква поставя началото на нов конфликт между Рим и Константинопол, в който именно решаването на българския църковен въпрос заема основно място. Гъвкавата дипломация на княз Борис в периода 866-870 г. принуждава Византия да бъде по-отстъпчива спрямо предявените от българската страна искания с цел да избегне опасността от съседство с една обширна християнска държава, намираща се под върховенството на папския Рим. През 867 г. на константинополския престол се възкачва император Василий I Македонец (867-886), който преценява, че е по-удачно да изглади противоречията на православието с Рим и по друга причина – заплахата от изключително силните по това време араби. Същевременно и папството предпочита да тушира противоречията, а замяната на Фотий с по-умерения патриарх Игнатий (867-877) води до решението да се свика Вселенски събор. Първият успешен резултат от умелата политика на княз Борис I по българския църковен въпрос е именно решението на VIII Вселенски събор, който заседава в Константинопол през 869-870 г. Самият събор се открива на 5 октомври 869 г. и продължава до 28 февруари 870 г., но решение по българския църковен въпрос се взима на извънредно заседание от 4 март 870 г. На него са въведени и българските пратеници и в присъствието на официалните представители на всички християнски църкви (патриарсите на Константинопол, Ерусалим, Александрия и Антиохия, както и пратеници на римския папа) император Василий I Македонец поставя за разглеждане въпроса за юрисдикцията на българската църква. Съборът постановява България да премине под върховенството на Константинополската патриаршия, но да бъде обособена като автономна архиепископия. За пръв български архиепископ патриарх Игнатий ръкополага Йосиф. Зависимостта на Българската църква от Константинополската е формална, защото следващите й предстоятели се избират от клира на българския епископат с одобрението на владетеля. Като пълновластен и суверенен владетел княз Борис, макар и да няма формално признание на юридическите си права, има възможност да влияе върху избора на българския църковен глава. В това именно се състои и голямата значимост на постигнатото съборно решение от 870 г. Въпреки че не получава пълна независимост на българската църква, книяз Борис постига максималното с оглед на конкретните обстоятелства. С последователната си и решителна политика той много скоро след покръстването успява да се сдобие с автономия за българската църква. На Вселенския събор през 880 г. автономността на българската архиепископия е потвърдена.
Неуспехът, който претърпява Римската църква в двубоя с Константинопол през 870 г. не преустановява опитите й за връщането на българския църковен диоцез под нейната юрисдикция. Както в близкото десетилетие, така и в следващите периоди от развитието на съперничеството между Изтока и Запада, тя прилага своите дипломатически средства за привличане на България в своето лоно. Изворите показват, че такива стъпки не липсват и от страна на българските владетели. При конкретни обстоятелства, породени главно от българо-византийските отношения през Средновековието, те търсят подкрепата на Римската църква за отстояване на политическите интереси на Българската държава. Но възстановяващите се периодически българо-римски църковни отношения никога не откъсват България и българите от православния Изток. Обвързването на Българската църква с Константинопол през 870 г. полага началото на тяхната трайна принадлежност към християнския Изток. С този акт се създават благоприятни условия не само за включването на новопокръстеното българско общество във византийския културно-религиозен кръг, но и за формирането на славяно-византийската общност през Средновековието.
През 870 г. княз Борис отстранява римското духовенство и в страната пристига архиепископ Йосиф заедно с внушителна византийска мисия от епископи, свещеници и монаси, които започват да разпространяват христовата вяра в българските земи. Територията на страната е разделена на епископии, чиито брой не е категорично уточнен, но вероятно първоначални епископски центрове са Сердика, Белград, Дръстър, Бдин, Охрид, Скопие и др. Несъмнено княз Борис започва усилено строителство на църкви и манастири, макар че преките данни за това да са твърде оскъдни. За такива се преустроени и някои езически храмове. Резиденцията на архиепископа вероятно е Голямата базилика в Плиска. Отношенията между духовната и светската власт се градят на принципа на “цезаропапизма” – владетелят стои над църквата, която му е подчинена. Като цяло българската архиепископия се изгражда по подобие на Константинополската патриаршия.
Със създаването на независима българска църква се слага край на втория етап от християнизаторската политика на княз Борис I.
Актът на покръстването е само външната, дипломатическата страна на една важна духовна промяна, която е предизвикана от много по-дълбоки и сложни причини от различен характер. Част от тях се отнасят до позициите на християнството по българските земи до официалното му въвеждане, а друга – до социалнополитическите изменения, настъпили в развитието на българското общество и държава през първата половина на IХ в.
Според изворите, писмени и археологически, християнството придобива широко разпространение в балканските провинции на Римската империя. Началото на неговата проповед по тези земи се свързва с дейността на христовите апостоли Павел и Андрей през I в. Сред местното население то утвърждава своите позиции благодарение на създадената църковна организация и на епископските седалища. След разделянето на Империята на западна и източна Константинополският епископ получава титлата патриарх, с което му се отрежда особено почетно място в църквата. Въпреки това папството запазва своето върховенство в църковния живот на западните балкански земи, които с покриват със старата провинция Илирик. Император Лъв III Исавър отнема църковната власт на папския Рим над тези земи заради неговото противопоставяне на иконоборската му политика. Така от началото на VIII в. всички християни от балканските земи, намиращи се под политическата власт на Византия, признават за свой духовен глава константинополския патриарх.
Нашествията на варварските народи във византийските балкански владения през VI-VII в. разстройват в значителна степен организирания църковен живот в тях. Особено голяма е разрушителната сила на славяските нападения през VI-VII в. В много райони християнството битува сред местните жители със своите най-елементарни предания и представи. Постепенно то започва да прониква и сред новите заселници на балканските земи – славяните, част от които дори го приемат доброволно, а други – в резултат на провежданата от самите византийски управници християнизаторска политика. В хода на териториалното разширение на българските земи през първата половина на IХ в. в Българската държава се включват такива важни християнски средища като Сердика, Филипопол, Месемврия, Боруй, а носители на християнството са не само жителите на тези градове и техните околности, но и част от славяните, чиито земи в Македония, Тракия и Родопската област също биват присъединени към България. За укрепването на позициите на християнството спрямо тези на езичеството на славяните и прабългарите, живеещи в териториалното ядро на държавата в Мизия, показателно е неговото проникване сред някои членове на ханската фамилия като синът на хан Омуртаг – Енравота и сестрата на хан Борис. Хипотезата за християнската принадлежност на владетелите от рода Дуло също говори за проникването на християнството по тези земи. Наблюденията върху изворовия материал за периода от първата половина на IХ в. показват, че християнизираното население в Българското ханство значително се увеличава. Организираните гонения по времето на Омуртаг и Маламир се оказват една временна мярка, която не довежда до ограничаване на християнското влияние в страната, и то се засилва по най-различни пътища, както по време на война, така и в дни на мир. Така в средата на IХ в. верските различия в иначе укрепналата териториално българска държава застрашат да разрушат основата на нейното единство. С цялата си сложност въпросът за религиозното единство се откроява при управлението на хан Борис. Взетото от него решение за издигане на християнството като обща и задължителна религия в държавата е продиктувано и обусловено от промените, които настъпват в нейното развитие.
В средата на IХ в. Българската държава все повече изпитва необходимост да се крепи на своето вътрешно единство. То обаче трудно може да се постигне при съществуващия религиозен дуализъм между славяни и прабългари, които се различават значително в своите езически вярвания. А и езичеството като цяло започва да губи своите позиции пред християнството, разширяващо все повече своето пространство в територията на Българската държава и засилващо верския антагонизъм сред нейните поданици. При това нестабилно вътрешно състояние България може лесно да загуби позициите си на важен фактор в европейския политически свят. Княз Борис, който има ясна представа за международните позиции на своята държава по отношение на християнските държави, добре познава ролята на християнството като универсална религия. С въвеждането й като официална религия в страната, той може да постигне сливането на славяни и прабългари в единна културно-религиозна общност, в един народ и да укрепи състоянието й като суверена държава. Очерталите се имуществени, социални и идейни противоречия в българското общество може да се обяснят чрез християнството, което утвърждава божествения произход на всяка земна власт, налага идеята за самодържавието и по този начин укрепва позициите на самия владетел, който се назовава “от Бога поставен”. Православната, християнска доктрина за държавата като патримониум на владетеля консолидира българското общество в границите на централизираната българска държавност, която носи и съхранява модела на собственобългарската, културно-историческа идентичност.
В своята непоколебима религиозна политика българският владетел се ръководи и от тенденциите в международния живот на Европа в средата на IХ в. По това време почти всички европейски държави вече са приели християнството и България като езическа страна, макар и с обширна територия, е застрашена от сериозна изолация. С приемането на християнството Борис възнамерява да утвърди нейното място и роля в системата на европейските държави. С усвояването на християнския морал и просвещение новопокръстеният български народ получава възможност да се приобщи към духовния напредък на тогавашните европейски народи.
Очертаните промени във вътрешно-политическото състояние на Българската държава показват, че до голяма степен издигането на християнството в държавна религия е последица от логиката на нейното историческо развитие във времето и пространството на тогавашна Европа. Развоят на конкретните политически събития в нейния международен живот през 863 г. само ускоряват осъществяването на важната духовна промяна, като принуждават княз Борис вместо от Рим да приеме християнството от Константинопол. Друг е въпросът дали княз Борис се принуждава на тази стъпка или тя е дело на далновидната му политическа игра и умелото използване на противоречията между Рим и Константинопол с цел да направи Константинополската патриаршия по-отстъпчива по българския църковен въпрос и постигането в крайна сметка на максимално самостоятелна българска църква. Показателен за логичния избор на княз Борис да приеме християнството от Константинопол е и фактът, че “цезаропапизмът” във Византийската империя отговаря на традициите на тангризма, при който властта на хана също му е пряко дадена от върховния Бог.
Християнизаторската политика на хан Борис обаче съвсем не приключва с извоюването на българската църковна автономия. Висшите църковни длъжности в България се заемат от византийци; висшето духовеноство също почти изцяло е ромейско. Богослуженето се води на неразбираемия от широките народни маси гръцки език, на които се чете и Светото писание. Чрез християнизацията Борис се надява да премахне верските и културни различия между прабългари и славяни. Вместо това обаче се очертава опасността от ново разделение на обществото – между народните маси и намиращите се под пряко византийско влияние нейни първенци.
Поради това не бива да се надценява значението на автокефалността на Българската архиепископия. Българската държава се простира на територии, с чиято загуба Византия не може да се примири.
Стремежът за преобладаване на Балканите подхранва между Византия и България един вечен антагонизъм, който е причина влиянието на ромеите в Българската държава да не може да се ограничи в рамките на един формален сюзеренитет, а рано или късно да доведе и до политическа зависимост на България от Византийската империя (теза на проф. Петър Мутафчиев).
Ако тази опасност е избегната, то заслугата за това принадлежи на двамата братя Кирил и Методий, които създават славянската писменост и на княз Борис, който решава да използва тяхното дело в защита на своя народ.
В периода 855-863 г. Константин-Кирил и Методий създават славянската писменост. През 886 г. в България пристигат изгонените от Великоморавия Кирило-Методиеви ученици Климент, Наум и Ангеларий. Със сърдечния им прием, ревностното покровителстване на тяхната просветителска дейност и на създаващия се чрез тях български църковен клир, Борис постига върховната цел на своя живот – “българизацията” на Българската църква. Постепенно в България се създават два просветно-книжовни центъра: Деволско-Охридският и Плисковско-Преславският. В периода 886-893 г. Климент Охридски обучава на славянска грамотност повече от 3 500 ученика.
През 889 г. княз Борис се оттегля в манастир и властта поема първородният му син Владимир-Расате (889-893). Най-същностното измерение на управлението на новия княз е опитът му за езическа реставрация. С цел да съхрани великото си дело, през 893 г. Борис извършва преврат и отстранява Владимир-Расате от престола. През същата година на свикания в Преслав народен събор е решено гръцкият език в богослужението да бъде заменен от славянския (старобългарския), който става и официален държавен език. Климент Охридски е избран за “пръв епископ на български език”, т.е. служещ на славянски. Византийското духовенство започва да се заменя с подготвения от Климент и Наум български клир. Така с просветителската дейност на Кирило-Методиевите ученици завършва третият етап на християнизаторската политика на княз Борис – българизацията на Българската църква. Този трети етап се явява и венецът на християнизаторската политика на Борис.
Християнизацията на Българската държава оказва трайно влияние върху средновековния български исторически процес. Християнската система от ценности заменя различните езически религиозно-нравствени системи на прабългари и славяни. Битът на българското общество започва да се гради върху християнския мироглед. Княз Борис прави радикални промени и в правно-наказателната система на България. Старите Крумови закони не отговарят на християнските нравствени правила и княз Борис пригажда към българските условия основните византийски законници: “Еклога”, “Земеделския закон”, “Номоканона” и др. Преработката на “Еклога” довежда до създаването на българския законник “Закон за съдене на хората”, който регламентира гражданското, семейното и наказателното право. Превеждането и приспособяването на “Номоканона” води до създаването на т. нар. “Кърмчая книга”, която представлява законното право.
Чрез християнизацията завършва и процесът на укрепване на владетелската власт и централизация наБългарската държава. Цялото население на България окончателно се превръща в поданик единствено на поставения “от Бога” владетел.
Чрез приемането на християнството България се приобщава към византийските културни постижения. Разцветът на българската култура, започнал с идването на Кирило-Методиевите ученици в България и продължил през управлението на цар Симеон (893-927) поставя началото на един нов модел в европейската цивилизация – славяно-византийският.
Християнизацията на България се явява фактор с основно значение за формирането на българската народност. Политическата унификация на държавата през първата половина на IХ в. не премахва основните религиозни и културни различия между славяни и прабългари. Ако държавните институции осъществяват териториална и политическа интеграция, то Българската църква изгражда религиозното, духовно и културно единство между славяни и прабългари. Християнизацията на държавата води до един общ за цялото население на страната светоглед и морал.
Чрез целокупната си дейност княз Борис-Михаил се очертава като един от най-далновидните държавници в историята на Българската държава. От една сила на разложението, в каквато е на път да се превърне християнството, чрез славянската писменост, княз Борис го превръща в могъщо средство за духовно обединение на разнородните етноси в своята държава. Княз Борис I умира на 2 май 907 г. и е канонизиран от Българската църква.

Покръсването на българите и условията, които създава Борис за просветилската дейност на Кирило-Методиевите ученици в България са основни предпоставки за разцвета на българската християнска култура през епохата на цар Симеон, когато България се превръща в третия книжовен и духовен център на християнския свят.
Приемането на християнската вяра, с което България става част от общоевропейската цивилизация, както и развитието на славянската писменост, консолидират българското общество и формират средновековната българска народност, която става носител на книжовната славяноезична културна традиция в пределите на Православието.
Плодовете от дейността на Борис и Симеон са събрани от цар Петър (927-969). Със сключения между България и Византия договор от 927 г. Византия признава на Петър титлата “цар на българите”, а на българския цъкровен глава – титлата “патриарх”.

юли 22, 2007 Posted by | Историята | Вашият коментар

Създаване на Българската Държава

Създаването на Българската държава в края на VII век е едно от забележителните събития на Ранното средновековие. Възникването й е резултат от сложните социално-икономически, демографски и политически процеси, протичащи на територията на Евразия през епохата на “Великото преселение на народите” (IV – VII в.). Образуването на Българската държава е част от общия процес на създаване и утвърждаване на “варварските” средновековни европейски държави. Този процес е най-същностното проявление на прехода от Античност към Средновековие. Важна роля в него играе Византия, която унаследява римската държавна традиция и се превръща в модел, който варварските народи след заселването си на териториите на някогашната Римска империя започват постепенно да възприемат и усвояват при изграждането на своите държави.
Така по волята на историческия случай на Балканския полуостров се срещат прабългарската номадска култура и земеделската култура на славяните. Конкретната обстановка в Европейския югоизток в края на VII в. е основната причина за създаването на политическа организация от прабългари и славяни. За разлика обаче от редица други варварски обединения, България оцелява и заема достойно място в историята на Средновековна Европа.

 Основните исторически извори за дадената тема са съчиненията на готския историк Йорданес, на византийските хронисти Прокопий Кесарийски, Йоан Ефески, Менандър, Михаил Сирийски, на западния летописец Зигеберт. Важни сведения се съдържат в “Стратегикона” на Псевдомаврикий, в агиографския сборник “Чудесата на Св. Димитър Солунски”, в енциклопедичния речник Свидас. Особено значими извори са написаните през VIII в. “Хронография” на Теофан Изповедник и “История” на патриарх Никофор.

 Проблемите, свързани с образуването на Българската държава, са обект на особен интерес от страна на историците. Основни са трудовете на проф. Марин Дринов (“Поглед върху произхождението на българите и началото на българската история”), проф. Васил Златарски (“История на Българската държава през Средните векове”), проф. Петър Мутафчиев (“История на българския народ” и “Книга за българите”), както и тези на проф. Петър Добрев, акад. Иван Дуйчев, акад. Димитър Ангелов, проф. Васил Гюзелев, проф. Георги Бакалов, проф. Йордан Андреев и др. Сред изследванията на чуждите автори особено ценни са трудовете на английския историк Стивън Рънсиман (“История на Първото Българско царство”) и на проф. Константин Иречек (“История на българите”).

 Бурни промени на политическата карта на Европа, свързани с Великото преселение на народите, съпътстват прехода от Античност към Средновековие. В неговото навечерие светът – това е Римската империя. През 313 г. император Константин I Велики (274-337) издава т. нар. Милански едикт, с който провъзгласява християнската вяра за равноправна на останалите религии и тя става официална за Римската империя. Създава се стройна римска църковна организация, строят се множество черкви.

 Друг важен процес, който протича през IV век в Римската империя, е постепенното закрепостяване на селското население, т. е. утвърждаването на колоната. То е следствие от проведените от императорите Диоклетиан и Константин реформи в данъчната сфера, финансите и армията и подготвя прехода от Античност към Средновековие.

 През 330 г. император Константин I Велики премества столицата на Империята в пристанището на Босфора Бизантион. Градът е разположен върху територията на важен кръстопът и е практически непревземаем без атака едновременно по суша и по море.

 През 395 г. императорите Аркадий и Хонорий поделят земите на Римската империя. Център на Западната Римска империя става старата столица Рим, а на Източната – Константинопол. През 476 г. вождът на варварските наемници Одоакър сваля император Ромул Августул и така Западната Римска империя престава да съществува. Наследник и продължител на Рим става Източната Римска империя – Византия, която става носител на античните традиции в епохата на Средновековието. Византия е теократична монархия, чието управление се крепи на римското право и християнската религия. Властта на василевса му е дадена от бога; негова задача е да направи света християнски.

 Основен външнополитически проблем на Източната Римска империя през първите няколко века от създаването й са многобройните варварски нашествия в териториите й. Те се обуславят от Великото преселение на народите, навлязло в своята активна фаза през V в. и продължило до VII в. От север на юг бавно изтласкват Империята земеделските народи германци и славяни, а от изток на запад масово нахлуват номадски хунски народи.

 Българската държава най-вероятно се образува на конфедеративен принцип между славяните и прабългарите. За правилното разбиране на двуетническия модел на Българската държава е необходимо разглеждането на историческата съдба на двата етноса преди да се слеят в един.

 За определяне на произхода и прародината на славяните историческата наука използва данни главно от езикознанието и археологията. Една от най-старите славянски култури е Лужицката с характерната за нея Култура на шнуровата керамика или Култура на полетата с погребални урни. Тя е датирана от началото на I хилядолетие пр. Хр. и е заключена в земите между реките Висла и Буг, Балтийско море и Карпатите. Други известни славянски култури са Чернолеската, Милорадската, Липицката, Пшеворската, Зарубинецката, Черняховската и др.

 Прародината на славяните е централната част на Северна Европа – днешните територии на Полша и Белорусия. Те са част от индоевропейската етническа и езикова общност.
Предполага се, че още споменатите от Херодот през V в. пр. Хр. племена неври, будини и скити-земеделци, населяващи горните течения на реките Днестър и Буг, са славянски.

 Римският автор Плиний Стари в книгата си “Естествена история” от I в. споменава за славяните под името “венети”, разпростиращи се на изток от р. Висла, а Тацит пише в “Германия” от I век, че венетите били близки до германците и “бродели за разбойничество”.

 Александрийският географ Птолемей (II в.) назовава източния бряг на Балтийско море Венетски залив, а Певтингеровите таблици (IV в.) наричат самото Балтийско море Венетско.

 В периода IV – V в. протича процес на разселване на голямата славянска общност. Факторите, обуславящи това разселването на славянските племена, са и вътрешнообщностни, и външни. Нарастването на тяхната численост предполага необходимост от търсене на нови земи за поселване, което е нужно и поради подсечното земеделие, което използват славяните. Друг фактор е нуждата на зараждащата се аристокрация от плячка, която тласка племената към нападения в непознати земи. Много важен е и външният фактор – през IV – V в. славяните са подложени на ударите на готи, хуни, вандали, което допринася за тяхното раздвижване. Особено важно се оказва разбиването на готите от хуните през втората половина на IV в., което ги принуждава да навлезат в земите на славяните и да ги изместят от тях.

 Основен извор, засвидетелстващ разселването на славяните от IV в. е готският историк Йорданес (VI в.), който споменава за три основни славянски клона: венети – западни славяни, анти – източни и славини – южни.

 Венетите заемат земите, заключени между реките Елба и Висла, Балтийско море и Карпатите, а антите – териториите между реките Днестър и Западна Двина и горното течение на р. Днепър.

 В началото на V в. славините са включени в заемащия огромни територии Хунски хаганат. Неговото разпадане, което започва след смъртта на хунския владетел Атила през 453 г., бележи началото на разселването на славините в южна посока. Така през втората половина на V в. славините се заселват в почти обезлюдените римски провинции Панония и Дакия. Дакийските славини поставят началото на българската група славяни. Част от антите също се заселват в земите на Долния Дунав.

 Плодородните и богати земи на Византия привличат като магнит славяните, населяващи Панония и Дакия и именно от тези територии в края на V в. започват първите нападения на славяните срещу Византия.

 Подобно на останалите народи от индоевропейската общност, славяните са носители на земеделския тип култура. Основа на тяхното стопанство е споменатото вече подсечно земеделие. Наред с него, славяните се прехранват с лов, риболов и скотовъдство.

 Сред занаятите добре развити са ковачеството, дърводелството, грънчарството, тъкачеството и др. Важен оръжеен занаят е направата на лодки-еднодръвки.
Основен тип жилище е землянката или полуземлянката. Славянските селища се разполагат край водни басейни и естествено защитени места. Повечето от тях са неукрепени.

 Основна социална единица в общественополитическия строй на славяните е родовата община, оглавявана от старейшина. Общината упражнява колективна собственост върху пасбищата, горите, реките и т.н. Отделните общини са обединени в племена, начело на които стоят князе. Князът е с ограничени права, а важно място в обществения живот на славяните заемат колективните органи на управление – общото събрание на всички годни да носят оръжие мъже (вечето) и съветът на старейшините. В условията на война властта на князете нараства. Прокопий Кесарийски отбелязва, че от дълбока древност славяните живеят в “демокрация”. Псевдомаврикий обаче използва определението “анархия”.

 За този ранен период от славянската история в изворите липсват сведения за съществуването на специализирани военни дружини, напълно отделени от народа. Известно е, че тяхното обособяване е един от сигурните белези на стегнатата военна организация. От гледна точка на политическото си устройство славянското общество представлява конгломерат от по-големи и по-малки племенни единици, които през периода IV – VII в. все още не се обединяват от единна върховна власт, а са разпокъсани в политическо отношение.

 Религията на славяните има политеистичен характер. Прокопий Кесарийски споменава, че върховният бог на славяните е Перун – “единствен господар на всичко”. Други богове са Волос – бог на стадата, богатството и домашното огнище, Сварог – бог на огъня и занаятите, Дажбог – на плодородието, Лада – на красотата и др. Почитани са и природни сили и стихии, реки, дървета, камъни, както и свръхестествени същества като самодиви, вили, русалки и др. Силно развита при славяните е вярата им в задгробния живот.

 Периодът от края на V век до включването на част от славянските племена в създаването на Българската държава е широко засвидетелстван в историческите извори.
Още “Диалозите” на Псевдомаврикий от V в. сочат славяните като народ, който живее “при река Дунав”.

 В началото на VI в. славянските нападения на териториите на Византия стават изключително интензивни. Това принуждава император Анастасий (491-518) да построи през 512 г. “стена на страха” (Прокопий Кесарийски), пазеща Константинопол от “мизи, българи и скити”, по думите на византийският историк от ХII в. Йоан Зонарас.

нагоре Набезите на анти и славини се осъществяват по посока на Илирик, Тракия и Гърция. Император Юстиниян I (527-565) се принуждава да вземе сериозни мерки за защита. Те се изразяват в усилено крепостно строителство, в привличане на славяни във византийската войска, в разпалване на раздори между славянските племена. Така в периода 531-533 г. опазването на северната граница на Империята се поверява на славянина Хилвудий, който успява частично да спре славянските нападения, но след смъртта му те се подновяват с нова сила. В “Стратегикона” Псевдомаврикий съобщава и за конфликт между анти и славини след като през 540 г. антите стават федерати на Империята. С особено голяма мащабност и продължителност се открояват славянските походи от 549-550 г. Основната причина за успеха на тези походи е ангажираността на Византия с войни срещу перси, готи, вандали и др. Данните показват, че през този първи период на славянските нашествия целта е плячка, но не и заселване на юг от р. Дунав.

 През зимата на 550-551 г. славянските дружини за пръв път презимуват на юг от р. Дунав. Това събитие коренно променя характера на славянските нападения. Налице е вече стремеж към трайно усядане в пределите на Империята.
Славянските нашествия стихват временно през периода 558-582 г., когато славини и анти защитават земите си от нападенията на аварите, които през 60-те години на VI в. се превръщат във важен политически фактор на Балканите. Този номадски народ в движението си на запад покорява редица племена, установява се трайно в земите по Средния Дунав и създава своя държава – Аварския хаганат. Под властта му падат и живеещите там славински племена. Макар че аварският хаган прави опит през 80-те години на VI в. да покори славините и антите, обитаващи територията на Дакия, те успяват да запазят независимостта си, а славините дори и подновяват нашествията си към имперските територии. Предполага се, че в края на VI в. антите окончателно се оттеглят от Долнодунавските земи, поради недостатъчната защитеност на териториите им от аварските набези.

 Ценни сведения за заселването на славините на Балканския полуостров се съдържат в редица извори, сред които основно значение имат съчиненията на Менандър, Теофилакт Симоката, Йоан Ефески, Михаил Сирийски, Изодор Севилски, Йоан Бикларски и др. Според данните на посочените извори началните славински заселвания се извършват в Пелопонес и областта около Солун още през 80-те години на VI в. Този втори по големина град в Империята се превръща в “остров сред славянско море”. Съвместно с аварите или самостоятелно славините организират пет обсади на Солун, първата от които през 584 г., а петата – през периода 645-647 г. Всички те са описани подробно в агиографския сборник “Чудесата на Св. Димитър Солунски”. През 626 г. славяни участват и в обсадата на Константинопол, заедно с авари, българи и перси.

 В началото на VII век Византия се принуждава да изостави защитата на своята северна граница поради войните, които води срещу персите, аварите и българите. Това е основната причина за успешната славянска инвазия на юг от река Дунав, въпреки че славянската мощ и многобройност също са фактори, който не бива да се пренебрегват.

 През 627 г. император Ираклий ликвидира персите. Наследникът му – Констанс II – организира поход срещу славяните в Южна Македония и Беломорието и преселва голям брой славянски пленници в Мала Азия. Притиснат от арабите, той не успява да продължи деколонизацията на балканските провинции.

 Огромната славянска вълна залива окончателно Империята по времето на император Ираклий (610-641) и при неговите приемници. В зависимост от посоките на тяхното разселване и тяхната по-нататъшна роля в политическия живот на Балканите те се обособяват в две основни групи – българска и сърбохърватска.

 Славините от българската група се установяват в областите Мизия, Тракия, Македония, Родопската област, Епир, Тесалия, Коринт, Пелопонес, като стигат дори до беломорските и адриатически острови, а тези от сърбо-хърватската – в северозападната част на Балканския полуостров. Местното население постепенно бива асимилирано; запазват се само каракачаните и власите.

 Нашествията на южните славяни срещу Византия и тяхното трайно заселване на Балканите има важни исторически последици за създаването и утвърждаването както на българската, така и на останалите ранносредновековни балкански държави в периода от края на VII – ХII в. Славянизирането на балканските земи на Империята е най-съществената промяна, която настъпва в нейната етническа характеристика през VII в. Разселването на южните славяни в различни райони на Балканите има за последица значителното увеличаване на тяхната етническа територия в Европейския югоизток.

 В хода на интензивните военни отношения с Византия и Аварския хаганат в края на VI – VII в. се извършват промени във военната и политическата организация на южните славяни. Славянската войска подобрява своята структура, организация и снаряжение, властта на княза се засилва.

 Променя се и социалният живот на южните славяни. Постепенно старата патриархална родова община се разпада и се появява териториалната община, в която се засилва ролята на княжеските фамилии в социално-политическия живот. Военната обстановка в края на VI – VII в. дава начален тласък и на процеса на имущественото разслоение в славянското общество.

 В културен план славините разрушават значителна част от постиженията на римо-византийската цивилизация на Балканите, особено през първия етап на нашествията си. Църковната организация по тези земи е разстроена. Робовладелските отношения постепенно биват унищожени.

 По време на разселването на южните славяни на Балканите започва тяхното консолидиране в племенни обединения – т. нар. “Славинии”. При определени обстоятелства, свързани най-често с византийската заплаха, те се обединяват в крупни военно-териториални съюзи. След преодоляване на заплахата обаче се разпадат и всяка Славиния продължава да води относително самостоятелен живот.

 Едно от първите военно-племенни обединения е съюза начело с вождовете Мезамир и Добрита, образуван във връзка със защитата на дакийските славини от аварите. Изворите споменават и за т. нар. Дакийски съюз на княз Хадзон, както и за обединение, начело с княз Пребънд. Теофан Изповедник говори за съюз между “седемте славянски рода” и северите в Подунавието.

 С появата на Славиниите и на крупните военно-териториални съюзи през VII в. само се набелязват началните тенденции на политическа консолидация сред южните славяни. Но този процес се забавя не само по причини от вътрешен характер, но и поради постоянния политически и военен натиск на Византия. Различният статут, който имат славянските племена в отношенията си с Империята също забавя развитието на държавността сред тях. Част от тях дълго време остават в неопределени отношения с Византия, някои стават нейни федерати, а други – нейно данъкоплатно население. Политическото обединение на славяните от българската група в сравнение с това на сърбохърватската започва да протича с по-бързи темпове след създаването на Българската държава от Аспаруховите българи в края на VII в. Славините от Мизия се включват в процеса на нейното основаване, а за групите от Тракия и Македония тя става притегателен център в хода на своето начално развитие и укрепване през VIII – IХ в.

Ролята и мястото на прабългарите като създатели на първата средновековна държава в Източна Европа се определят от характерните особености на държавнообразувателния процес, които се зараждат, развиват и утвърждават в хода на тяхната ранна история.

юли 22, 2007 Posted by | Историята | 4 Коментари